Най-прекрасните срещи в живота ми са били изпълнени с най-много тишина. Ако не можеш да помълчиш с мен, ако не можеш да чуеш в тишината ми, ако смяташ, че познаваш мен от някоя и друга постъпка ден след ден, ако рушиш и бягаш, ако си крадец на светлината ми, мислите ми и пространството ми, ако съм допуснала да загубиш времето ми, съм се отрекла от истината, която някъде ме чака, с нечия душа, която разбира всичко това.
Да чуеш в тишината, да си тук, когато те няма, да озаряваш с лъчи, както аз озарявам тъмнината ти, тогава всичко е много, леко и безкрайно. Тогава си струва да отделим това време, в другия случай просто ще си затрупам катинарите на вратата спокойно, грижливо и с любов, вместо да ти я затръшвам по детски пред носа, а ти ще пилееш нечие чуждо време в повърхностно търсене.
Ако не си заобичал самотата и не си разбрал колко много се съдържа в нея, ако не си разбрал, че има много много работа за извършване и да се пилеем и рушим е ненужно,
тогава не ми говори за мир, докато всяваш в душата ми хаос.
Ти, аз и всеки друг не сме завоаватели, не сме владетели, нищо не ни принадлежи, всичко е назаем за всичко си плащаме и ако не носи любов присъствието ни в света, не носи нищо. Ще носи само шум. А светът е достатъчно шумен и без това – замърсен от цялата какафония и фисхармония, която създаваме в бързината си.
Аз съм тишина. В тази тишина има всичко. Проявиш ли неуважение, колкото и да обичам всичко по природа, няма да те оставя да събориш моя грижливо построен дом. Ще срещнеш единствено заключалките и катираните, и ще си огорчен от неразбирането си – не от мен.
Ще стана тогава студена и безчувствена, за да оправдаеш в очите си някоя представа за себе си, някоя въздушна кула за личността си, с която не искаш да се разделиш и да легнеш долу ниско на земята, да си едно с тревата, с нощта и деня, и с моята тишина там някъде сред светулките, сред мистерията, сред каквото решим, че е добре да сътворим.
август 2015г.
