Песента на Камъка

За какво ли си мисли Камъкът? За какво ли жадува? Какъв ли Сън сънува…

          Камък съм аз, покрай Водата стоя, затова никога не съм жаден, имам Вода в изобилие.

        Звездите нощем ме огряват и всяка ме дарява с неземната си Светлина. Дните ми не са нито бавни, нито бързи, до един са благословени. И аз като камък, изпълнявам малката си Служба на този свят. Лъчите не ме парят, защото съм свързан с Небето, макар и да ти се струва, че съм на Земята. С чертите си показвам, че и аз като хората имам характер. Изграден от постоянството на моето Търпение….

            Ще заплача и ще се събудя, ще светна и другите приятели мои, направени от същото като мен, ще грейнат някъде из Вселената. И да ги няма при мен, аз знам, че сме едно. Едно дете ме докосна с Любов и от тогава не съм същия.

          Мира нямам, защото пращам тази чиста Любов до приятелите си. Един ден, след преустройството на всичко, което е, ще се срещнем пак. И съм странен, и съм чуден, и един ден бях човек, и други неща бях, но няма да ти ги кажа днес.

          Че живея като камък, не тъжа. Но кажи ми, не се ли изменя всяка форма, все някога? Не ходи ли всяка форма до ръба преди да се оформи в нещо друго? Кажи ми ти, да тъжа ли, че съм Камък? Ти тъжиш ли, че си Човек?

       От теб по-малък ли съм или по-голям? Имаш ли време за мен? Сложи краката си тук, аз изплаках през себе си събраното Слънце, тези лъчи сега са Светлина и Вода, Вода неизменна и дива. Аз само ти се струвам малък, но съм мощен, изваян и див. 

И пак бих избрал теб,
след хиляда живота,
след хиляда светове,
във всяка версия на реалността,
бих те намерил
и бих избрал теб.

– The Chaos of Stars

         Див като тебе. Отвън мога да бъда бял, тъмен, кафяв или сив, както и да ти изглеждам, както и да ме пренареждаш, Аз Жив Съм. И ако ти беше буден, щеше да видиш, че съм толкова жив, колкото теб.

             Не изследвай сега моят строеж, не ме изучавай, не ме гледай с научно око, не ме разваляй, само ме погледни, както децата за първи път проглеждат в този свят. Тъй си спомни, докато покрай мен вървиш, че идваме от едно място.

          И когато аз паднах тук, ти някъде бе и се роди, и после като мен се преобразува. Сега сме на това странно място и се преструваме. Престорили сме се, че ти си човек, а аз камък. А ти не си човек, и аз не съм никакъв камък. И по различни пътища да вървим, все нещо ще ни свързва, нали?

Като теб в кръг танцувам, като мен и теб те шлифоват.

          Хей, красиво Съзнание, благославям твоят танц тук на света!

       И така, той беше благословен от камъните. Неговият Залез прилича повече на утрото, вместо на вечерта. И така, беше спасен от знанието. Благословен в Незнайното. Отдаден във всеки Дъх на Божественото. Завинаги освободен от търсене на лесното. Един камък го разбра на света, не и хората. Една душа, слязла някъде от Небосвода видя неговата тайнствена красота и се полюбува. Тя видя, че някой ще стигне далеч.

     Но дали ще е Камъкът или Той, още е рано да ти кажа. Много е рано. Всички мислят, че всичко е приключило. А то едва сега започва, дете мило. Едва сега. Отварям Нов прозорец, ново Вдъхновение за теб. Те трябваше да изплачат своята скръб, да я украсят, да я почерпят добре, да я превъзмогнат, толкова неща трябваше да направят.

      Тъй както е Камъкът красив, не по човешки, тъй както носи в себе си дълбоката си стара история, тъй както дълбоко в себе си я помни, без да говори за нея. Така и най-доброто кафе, което някога изпих беше направено от една жена, която е изгубила дъщеря си.

           Не знам какво имаше в това кафе, което правеше тя. Ако в една лаборатория извадиш най-добрите си материали и сложиш Сможертва, Обич, Сила, Сърце и Любов и имаше нейната земна неразказана болка, може би ще уцелиш алхимичната формула.

Покани ме при нея, пиехме кафето, а следобедите ходих до плажа сама и знаех, че в тази среща има нещо, което и аз не знам. Покрай нея, докато я слушах, изпитвах повече благодарност, повече смисъл от живота, повече от всичко и вечер продължавах да мисля за нея, за семейството й.

Пак ти казвам, не знам в какво имаше това кафе. Такова кафе никой не ми е направил досега. Кафетата се поднасят с фалшиви усмивки на този свят, а в онова кафе имаше нещо, за което са бедни нашите науки. Такива неща има и в плодовете, и на други места.

Онази жена, загубила и дъщеря си, и мъжа си, и почти всичко, което е обичала, даваше нещо, което дори не мога да изрека. Прииска ми се да остана при нея, да я утеша, но изглеждаше глупаво и вместо това отворих една страница от  книга, оставих и я и само я помолих да я чете.

Че Смъртта не съществува.  Това пишеше от всичките хубави редове. И дъщеря й е жива, и Любовта ще продължи да тече. Толкова успях да направя в онзи момент за нея. Изглежда нелепо и малко, но толкова можех да дам. Едно уверение, което не знам от къде го знам, но от дете го знам.

Но да се върнем на Него, на онзи тайнственик, който общувал с камъните. Тъй… Тъй и той, се учеше от Камъка повече, отколкото можеше да открие в хартията на учебниците. Тъй и ти бъди, не говори за историята си. Дори и да я си я разбрал.

За твоят Път може да ти даде знак камък, животно, човек, жена, мъж, дете, облак. Какво ли не! И всичко е възможно, така мисли. Всичко е възможно, Светлината отвсякъде влиза, навсякъде минава, за един миг, за един лъч пее Песента на Камъка и продължава.

Светлина Трифонова

Facebook Comments

Още Вдъхновение

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.