Следващото писмо

Отпечатах живота преди хиляди години,

и понеже нямаше къде да го запиша, 

записах го на камък… 

 

Чуй ме!

Онова, което ти казах не беше онова,

което мисля.

Онова, което някога направих,

аз направих, за да се предпазя.

И спестих наум един цял куп от истини, 

а в гърлото си някога се молех да ги кажа.

И чух те да ми казваш,

че всички сме измислени, 

а истината винаги ще е награда.

Че сам не си заслужил да я чуеш, 

че мълчанието е било пощада.

Но ти грешиш, защото в сълзата си 

посочих всичко, което можеше да бъде казано. 

Кристал прочетен и отронен камък.

Отронен, а тежащ завинаги на мястото си.

С една сълза нахраних светлото ти тяло 

и чух, че някъде проплака вик.

Едно същество от някъде пое си въздух.

О, Боже!

Любовта ти идва концентирана в миг.

Божестен вик, прераснал в пламък,

и отговор на всичките сълзи, отронени отрано. 

Не можех да ти кажа на глас истината си, нали.

Един цял живот е нужен да се каже.

И някой чу най-първия му вик, но сложи показалец пред устата си.

Тъй всеки един от нас се ражда в тайна.

И никой неговата истина не знае.

Скрита е под име, под светлина лилава

и мъдрите не смеят да я кажат.

 

Писма в Soliloquy, където сме и аз, и ти

 

 

 

Facebook Comments

Още Вдъхновение

Вашият коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.