Седем години след Гент – тихата приказка

Един град ми разказваше тайната си

Castle of the Counts Gravensteen – Ghent, Belgium

От живота ми в Гент остана един пътепис от най-странния ми ден там и най-тихата, всепоглъщаща разходка.

Освободена от задачи, освободена от ума си, преживях съществуването като нещо чудно, необяснимо, всичко покрай мен – като декор, като малък музей, като сцена от пиеса.

Гент е побрал приказки – светли и тъмни, и носи отпечатъците им. Дори тук, от изгледа на Gravensteen към кулите, се качих за въздух, за глътка въздух, защото преди това ни показваха най-детайлно и красноречиво как са се измъчвали жестоко човешки същества вътре, с което за съжаление този замък се слави. 

На мен наистина ми върви на замъци в живота, обаче не очаквах това, когато отидох. За мъченията няма да ви разказвам, можете да прочетете някъде какво стои в паметта на човечеството и то не само в Белгия.  

 

 

Този разказ е за друго.

За необичайното, странното, невероятно чудо да си жив.

Черпя ви с чаша от това чудо. 

 

      Идеята за туризъм на място, което чувствам като свое дойде без покана. Рахождах се с картата, търсейки един ирландски ресторант. (Ирландските ресторанти имат странна роля в живота ми.)

Гразлей. Най-посещаваното място в Гент – за срещи, за разходка и чаша кафе.

За първи път откакто бях там вървях бавно, спокойно… Без да мисля дори къде отивам. Няма срещи, няма изпити, времето този път е спряло не само в този град, а и в мен. Отивах към Сейнт Баафс, където група туристи бързаше да се скрие от идващия дъжд. Но дъждът не ме вълнуваше. Той беше някъде в бъдещето и там щеше да си остане, не трябваше да мисля за него.

Вървях в малките, тъмни улички, а над мен облаците се нижеха по-бързо от всякога. Тъмни облаци от памук. Остри връхчета на къщи и катедрали, стояха безмълвни, непомръдващи, сякаш си бяха обещали да оставят този град да разказва приказката си. Площадът на Сейнт Баафс беше малка театрална сцена. На петдесетия ден от Великден бе все още празник и се усещаше. Подминах филхармонията, където се чуваха нежните звуци на пианото, а огромната порта беше отворена… канеше шумът от улицата да утихне, да спре и да слуша. На края на улицата грееше светлина, а наляво цигулката от площада отново стигна до мен.

Минаваха файтоните, хората, времето. Върнах се назад. И нищо друго нямаше смисъл освен този момент. От колко време не съм живяла сега

Какво се е случило с мен, та трябваше да попадна в една приказка, за да объркам всичко, да загубя всеки сценарий, за да разбера, че ако знаеш края на пиесата, вече си загубил удоволствието от цялата развръзка?
Дъждът заваля. И просто го оставих да ме мокри, докато не стигнах Воройт (Vooruit – произношението ми остана чуждо и след половин година, прощавайте, ако има експерти по фламандски наоколо, за мен е Воройт, за да си запазя „езика“ жив).

Скрих се под покрива и просто гледах дъжда. Срещу мен орнаментите на една сграда разказваха цяла история. Пред мен една възрастна двойка ми се усмихна съучастнически. Те бяха попаднали на същата сцена. Стоях така… и се сетих за един филм, популярен, момичешки.
Момиче стои край Сена, някой й помаха от лодката, плаваща по реката. Сега може би единствено това липсваше. И ето… пред мен мина един автобус – скучен, жълт, както винаги и както всеки автобус там. Но от него ми махнаха две деца.

Какво ставаше с моя ум….
Сам ли беше започнал да пише сценария този път… И защо реалността му се връзваше и материализираше всяка моя мисъл. Днес вярвах във себе си и тази вяра не идваше от мен. Затовая я имаше. Защото… може би трябваше да дойда тук, за да повярвам и в себе си?

Да превъртя онзи ключ, знаейки, че влизам в своя собствен домейн, в малката партерна стаичка, която за квартирите в Гент се брои почти за цяла къща в къщата. Знаех, че превъртя ли онзи ключ, отварям нов живот в живота си.

Колко поетично…

А може би просто заобичах отново чисто и се разля по…. Улиците, файтоните, песента на камбаните, магазините с шоколад, осветените топли барчета, наредени по улиците.

Къде е Чичо Шекспир сега да разтълкува изкривено ли виждам света? Или съзнанието реши да си играе и да ми покаже света като като построен декор. Кого да подкупя, кажете – да не се връщам дори за минутка към малодушната прозаичност…В това вдъхновение мога да живея.

Казвам ти, мога да живея много добре. Не ме вади при никакви условия, за никакви умни задачи, за никакви чудесии. Ще ме оставиш там да си живея и това е! Навън не искам. Навън само по импулс за разходка, като онзи ден, когато със съзнанието ми ставаше нещо.

Ако тези мои пет сетива не са се побъркали, загубили контекст и смисъл… как да си го обясня това. Кажи как да ги запазя така – да усещам в безкрайност, в грандиозна моментност и в цялото царско величие на тихата разказваща приказка…как се усмихвах в дъжда.

 

Спомени от Гент, от зимни до летни.

Личен архив

 

 

Facebook Comments

Още Вдъхновение

Вашият коментар