Похвали без интервали

Допитай се до самолюбието си относно делото, което смяташ да извършиш, и каквото те посъветва, ти направи обратното. – Руми

Прочетох някъде, че похвалата разваля душата. Скоро след това си обясних защо на едни нечисти похвали, на които уж трябваше да се радвам, се обаждаше едно неприятно чувство. Слушах аз похвалите, а ме налягаше униние. Просто опит да да ти вменят величие, за да паднеш по-бързо. Вадят те от центъра ти, за да се разпръснеш по широкия свят, без стойност и копнеещ за похвали.

Случваше се да ми кажат, че съм амбициозна и решителна.

Не различаваха моите мили коментатори амбицията от любознателност. От време на време се случваше да се погледна през очите на тяхната перспектива и да им повярвам, което моментално се превръщаше в мъчение за мен. В този свят често има два варианта за хората – живееш или за семейството, или за работата си. В първия случай си герой, във вторият успешен човек или пък просто кариерист, който бяга от първия случай. С такива заблуди живеем доброволно всеки ден. С един куп етикети за професия, положения и не знам още какво.

Относно моята позиция – или номер едно или номер две? Още не броим до три. А аз съм тук, за да се уча от първо лице и поне да се науча да броя до три. 🙂 Горчивите плодове на амбицията от рано бяха предвкусени, тъй че изобщо не бях, където бях заради нея. Аз знаех, че резултатите на успеха постигнат с амбиция се изпаряват бързо като росата сутрин. След време, човек стои на края на лентата от живота си, чудейки се защо не е доволен. Дотам те водят амбициите, за по-далече трябват съвсем други мотиви и основи за живот. Видях резултатите й преди да тръгна по широкия свят, но ето че не можех да избегна – възприемаха ме по този начин.

Упорито при това. Ако на ден моите действия не съвпадаха с това твърдение, моето отклонение беше документирано моментално и бях помолена да възстановя хармонията чрез защита или в ползата на семейството, или на кариерата. Къде се намирах изобщо? Какво правя на кораба Земя и дали все ще е така? Това ме занимаваше всеки изминал ден все повече. Паралелно с това се опитвах да храносмилам чувството, че нещо не ми е наред и не е добре да не съм доволна от положението си.

Въпреки отдавана известната мъдрост, че похвалата покварява душата, от време на време все някой ще се изтърве да те похвали за нещо. Или още по-лошо ще те похвали за много неща последователно, докато не се убедиш да не правиш нищо повече.

Вече си великолепен, какъвто си приятелю! Гениален. Достоен. Блестящ. Поклон! Стой, така прекрасен, нека те гледам и да се успивам в красотата ти.

Не винаги е лошо да бъдеш похвален, разбира се. Понякога ще те ободри и развесели една похвала. Между похвала, окуражаване и вдъхновение има разлики обаче. Всяка изкривена похвала те смалява и ограничава само, ако си достатъчно сериозен, че да й повярваш. Като се посмееш над мерилото, с което гледат на теб, похвалата се разтваря и не заживява нито в гърдите, нито в мислите.

Да знаеш как да подходиш с отношението си към нещо не се учи с копиране, с правене, каквото правят останалите и мотивът винаги си личи – добър ли, какъв ли е. И хиляда отговора на въпросите започващи със „Защо“ пак не отговарят на човека, който пита с грешен изначален мотив. На него и знанието му пречи и всеки отговор му е недостатъчен, а аз спрях да издъхвам от опити да отговоря на всеки въпрос.

Дъхът е ценен, не го хаби на празно. Все да питаш е най-добрият начин да се криеш от себе си, защото все чакаш отговор отвън.

Arrivederci и не взимайте насериозно похвалите. Те винаги отлитат, откъдето и да са дошли.

Facebook Comments

Още вдъхновение

Вашият коментар