„Роди ме мамо с късмет, пък ме хрърли на смет“

Четиво за оправяне на настроението

~5 минути

*Историята е Истинска.

Може да е малко странно, обаче като бях дете в училище си намирах неща в раницата (не, не съм клептоман) с бележки с обяснение в Любов. И беше толкова невероятно и магично, че даже не питах кой е Гошо, докато не разбрах, че взима канцеларските материали на съучениците ми и ги пуска в моята раница.

А това си е чудна история, наистина.

(Тематично видео за вдъхновение – тук:)

Би си помислил човек, че той трябва да купи нещо и да ми го подари, но не е имал пари. Кой има пари във втори клас?

Следователно събираше (от който каквото) има в излишък, докато аз се чудех какъв е смисълът да ми се подаряват гуми и химикали. Не си продумахме и дума по този въпрос.
След години седнахме в един ресторант с майка ми и тя ми каза:

Да ти се струва познат сервитьорът?

Знам ли, знам ли. Може би да, може би не.

Не помниш ли, че това е Гошо.

Да, но това е Гошо от детската градина, той ми помагаше като ми ядеше пилешкото от пилешката супа, защото не го понасях.

И като голяма все така ми се повръщаше, ако помириша пилешка супа. Защото ни караха да я ядем насила. Та ето двама големи благодетели Жоровци, които са помагали да мина през детството с вяра и спасена от яденето на кожата на пилето.

Разбира се, равновесието в живота го има и един друг съученик никога не си носеше химикал, затова почти всеки ден му подарявах без да си го искам обратно. Такива весели истории си спомням, докато изследвам дребните неща, които винаги нещо ти казват.

Последният ми спомен е, че на 7г. ме качиха на една сцена да казвам стихотворение и бях толкова ужасена, че го изстрелях за две минути и излязох от този срам. Жоро #2 вероятно е щастлив някъде и се смее, а Жоро #1 така или иначе не си спомням.
Мисля, че изобщо не е бил мой съученик, изглежда беше псевдоним и не знам кой е играл невидимата ръка за усилване на вярата в невероятното.

Както и да е, бележките бяха написани с Любов в добавка към телбодите, химикалите, гумите и всички други пособия и се прибирах вкъщи толкова щастлива! Спомням си, че видях веднъж едни млади хора по алеята, на връщане към вкъщи дето се караха кой кого повече обича и какво е Любовта, и се чудих как е възможно подобно безумие.
Ако Любовта знае да дава и го прави невидимо, няма спор. Като стане видимо, всичко се разваля. И не знам кой беше по-напреднал, ние във втори клас със странните си мълчаливи методи или те, които бяха толкова големи, колкото съм аз сега. Аз като дете вървях и летях, тези големите се спираха на всеки 5 метра за нов спор. Гошо #2 се усмихна в ресторанта и цялата маса усети:

Леле, колко е хубав животът!

С радост ми подаде една чиния с храна без да си говорим, каквото и да е и беше щастлив, че пак помага с нещо в този свят. А аз от години разказвам, че е било доблестно от негова страна да яде пилешкото, което мразех и да ми спестява насилието в детската градина. Просто знаех – обръщам се наляво, пльосвам една пилешка кожа в чинията му без да види учителката и всичко минава по мед и масло.

Братовчед ми си носеше кюфтетата в джобовете, за да не го карат да ги яде насила. Изобщо какво разбират възрастните от детския живот. Карат се на всеки пет метра, а ние малките трябва да измисляме нови и нови иновативни методи, за да живеем в тоя свят.

Айде, Луната нали е в Скорпион, една сладка история ни трябваше.

Любовта дали се увеличи с поне една йота? Един градус в плюс? 💜

Другият път за диспута за необеления портокал, как станах помощник-акушерка на котка и изобилието от материал за писане, което са ми давали…

P.S. След години отивам аз да издавам книга.

Как се казва издателят, мислете. Жоро.

„Роди ме мамо с късмет, а ме хвърли на смет.“

#ПроизводителНаЩастие

Споделете, ако тази история Ви хареса!

Страница във FB

Към книгата Перо от Древна Тишина

или към книгата Писма в Soliloquy, където сме и аз, и ти

Facebook Comments

Още Вдъхновение

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.