„Роди ме мамо с късмет, пък ме хрърли на смет“

Четиво за ремонтиране на настроението

по истински случей

       Може да е малко странно, обаче като бях дете в училище си намирах неща в раницата (не, не съм клептоман). Бележки с обяснение в Любов бяха. И беше толкова невероятно и магично, че даже не питах кой е Гошо, който ми ги изпраща, докато не разбрах, че един съученик взима канцеларските материали на съучениците ми и ги пуска в моята раница. Това си е чудна история, наистина.

(Тематично видео за вдъхновение – тук:)

Би си помислил човек, че той трябва да купи нещо и да ми го подари, но не е имал пари. Кой има пари във втори клас? Следователно той е събирал (от който каквото) има, докато аз се чудех какъв е смисълът да откривам гуми и химикали. Не си продумахме и дума по този въпрос.

Минава повече от десетилетие и в един ресторан, майка ми каза:

Да ти се струва познат сервитьорът?

Знам ли, знам ли. Може би да, може би не.

Не помниш ли, че това е Гошо!

Да, но това е Гошо от детската градина, а не Гошо от училище. Той ми помагаше като ми ядеше пилешкото от пилешката супа, защото не го понасях. Още един благодетел, в живота. Почти ангел-хранител към тогавашните ми разбирания.

И като голяма все така ми се повръщаше, ако се появи пилешка супа пред мен. Защото ни караха да я ядем малко насила. Та ето двама големи благодетели Жоровци, които са помагали да мина през детството с вяра и „спасена от яденето на кожата на пилето“.

Разбира се, равновесието в живота го има и един друг съученик пък никога не си носеше химикал, затова почти всеки ден му подарявах по един без да си го искам обратно. Такива весели истории си спомням, докато изследвам дребните неща, които винаги нещо ти казват.

Последният ми спомен е, че на 7г. ме качиха на една сцена да казвам стихотворение и бях толкова ужасена, че го изстрелях за около две минути и излязох от този срам.

Жоро Втори вероятно е щастлив някъде и се смее, а Жоро Първи така или иначе не си спомням много. Мисля, че изобщо не е бил мой съученик, изглежда беше псевдоним и не знам кой е играл невидимата ръка за усилване на вярата в невероятното.

Както и да е, бележките бяха написани в добавка към телбодите, химикалите, гумите и всички други пособия и се прибирах вкъщи толкова щастлива! Спомням си, че видях веднъж едни млади хора по алеята, на връщане към вкъщи дето се караха кой кого повече обича и какво е Любовта, и се чудих как е възможно подобно безумие. Аз тотално нямах нужда от общуване с когото и да е, бележките вършеха работата си чудесно, а гумите и химикалите ясно са  казвали какво ми предстои един ден.

Разбира се, за мен не беше ясно.

Ако Любовта знае да дава и го прави невидимо, няма спор. Като стане видимо, всичко се разваля. И не знам кой беше по-напреднал, ние във втори клас със странните си мълчаливи методи или те, които бяха толкова големи, колкото предполагам, че съм сега. Аз като дете вървях и летях, а тези големите се спираха на всеки 5 метра за нов спор.

В близкото настояще… Гошо #2 се усмихна в ресторанта и цялата маса усети като трансфер в съзнанието си:

Леле, колко е хубав животът! И без да го разбираме, има един елемент незнайно в цялото.

С радост ми подаде една чиния с храна без да си говорим, каквото и да е, и беше щастлив, че пак помага с нещо в този свят. А аз от години разказвам, че е било доблестно от негова страна да яде пилешкото, което мразех и да ми спестява онова, което разбрирах като форма на насилие в градината. Просто знаех – обръщам се наляво, прехвъялям излишното в чинията му без да ме види учителката, и всичко минава по мед и масло.

Изобщо какво разбират възрастните от детския живот. С колко ситуации на ден е трябвало да се справям… Карат се на всеки пет метра, а ние малките трябва да измисляме нови и нови иновативни методи, за да живеем в тоя свят.

Друг ът за диспута за необеления портокал, как станах асистент-акушерка на котка и изобилието от материал за писане, което са ми давали…щедро.

Как се казва човекът в печатницата сега, мислете. Жоро. Жото Трети.

В свободното си време, ако се питате какво правя, работя  като производител на щастие.

Светлина Трифонова

Страница във FB

Към книгата Перо от Древна Тишина

или към книгата Писма в Soliloquy, където сме и аз, и ти

Facebook Comments

Още Вдъхновение

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.