От думите им дим излиза.

От тона им, на нещо намирисва..

окаяно общуване се случва,

когато чувстваш себе си

и думите излишни.

Задушно е.

Сещам се… за преди малко.

Две дихания преди да дойда тук..

***

На Лори

От нея аромат ухае,
лъчите през очите й пристигат:
с този свят за малко ще си поиграе,
но като й писне пак ще се прибира.
Мила и невинна,
и точна, и дори горчива.
Звънти мелодия от нея,
свечерява се и пак ще е красиво.
И силна, и ранима.
Ох, това момиче.
Отиват й поляните,
и дните… безгрижните
(и някои по-угрижени.)
Жена е, истинска жена е,
но сякаш винаги твори момиче.
Ухае младост.
Младостта ухае от обичта,

а не от някакви години.
Обича…
всичките ми турболентни фази,
през които минах като вихър.
И се смее, смее се,
докато изпускам сламката от лимонада
и й разказвам, че семките на дините
първо се изплюват,
а после се заливаш,
докато семка подир семка
падат в чинията.
Защо, не знаеш, но се смееш.
Господи, аз просто я обичам.
Една такава обич без прегради,
която от дете описвах –
посестримата, за която все се молих,
за детство доживот и за закрила.
А нея ми я пратиха от горе…
Молитвите ми имали са сила.