Просто Приказка

Имало едно време…

Един човек, който смятал, че има нужда само от сабята и коня си. Работел, живеел и не знаел какво прави тук. После му подарили шапка, перо, копче и въже. Изхвърлил ги. Подарили му Молив. Оставил го без да рисува с него. После му дали наметало. Бяло и чисто. Дори не било от материя. Забравил го. Накрая му подарили Душа да му осветява пътя. И нея не опазил.
Родил се един ден на Земята отново, и минавайки – година след година през собствения си затвор, всеки подарък се връщал при него.
„Защо са ми всички тези вещи?“, си казвал.
Аз съм духовен, не ми трябват всички тези трикове. Научих се. Мислел си така и вървял машинално през дните си.

     Докато не срещнал Душата.
Познал я, прегърнал я, разкаял се, събрал всичките неща и й ги подарил. Казал й:

„Иди и Ти довърши Пътя ми, аз нищо не направих и нищо не разбрах. Само те моля, изпей ми една песен, за да чуя Гласа ти.“

Изпяла му песен и си тръгнала. Отишла да довършва неговия Път. Докато така текли годините, един ден внезапно станал много тъжен и си спомнил за майка си.

Спомнил си, че е бил някога Ангел и веднъж летял и слизал, когато пожелае на Земята. Видял я да страда от Небето и дошъл да я извади. Не знаел как. Сключил десетте си пръста в молитва и за този Един единствен път му върнали крилата, полетял надолу с всичка сила и сам влязал в затвора.
Най-накрая разбрал защо му били дадени ръце. Когато се молил и слязал долу в ниското, Вратите на затвора се разтворили и взел майка си със себе си на Небето.  Спомнил си как се е ожесточил много, много отдавна, когато Любовта му не била споделена и пуснал зверове след онази Душа, която само и единствено му е помагала. Светела и го водила към майка му. Отново се разкаял, но било късно.

Зверовете тръгнали след нея. За пореден път тръгвал срещу себе си. Тя загубила Краката си, Ръцете си, Силите си и Светлината си. Приятелите си. Всичко, в което е имала доверие. Била сама и знаела, че иде опасност. Можела да бяга, да се скрие, да бъде невидима, но решила просто да остане така. И ако така завърши Животът й, пак нямало да е напразно. Решила, че ще плати за всички останали.

Една нощ, един от зверовете, които изпратил – тъмен като Мрака, стигнал при нея и я видял в Очите. Тя не се опитала да ги скрие. Нещо непознато вътре в него разпознало тези очи и й казал:

             „Ти си жадна веднъж поне да вървиш по Твоя собствен път. Дай ми Душата му и си Свободна.“
             „Не си струва от един затвор да влезе в друг, остави го. И от теб не ме е страх. Отдавна от убийци и насилници не се страхувам. Много отдавна, когато още не знаеш, че си съществувал, ти беше друго Същество и аз те пощадих. Ти беше мой Приятел и двамата тичахме в горите и за Истина жадувахме, пазихме един на друг живота си. Аз заспивах нощем на гърба ти и плувахме през мъглите на една гора. Носеше ме на плещите си и после пътувахме през световете. Заведе ме при близките си. Но ти си забравил Кой си. И сега те пратиха при мен, защото нищо не можеш да направиш без оръжията си и никой не те познава, навсякъде си чужд.“

Изведнъж очите му просветлели. Една Искра се възпламенила от Нищото. Вместо да я разкъса със Силата си, внезапно отворил Същетвото си и издишал към нея.
Дал й от Дъха си. Така, както тя преди хиляди години го пощадила, когато насред цялата разруха го помилвала и съхранила в него Искрата за друго време.

Погледнал я с очи пълни с Любов и й казал:

          „Аз ще ти служа отново цял живот. Ще ти бъда отново Приятел. Ще те пазя от ветровете и ще те нося. Ще те скривам, да не те видят. Никога повече няма да те нападна. Всеки път, когато можеш да загинеш, ще пристигам, само ме повикай. Така ще знам, че не съм живял напразно този път.“
                 „Ти не знаеш още Кой си. Ще ти припомня Кой си, но после нищо не ми дължиш. Ще си отидеш.“
             „Но сама не можеш да се защитаваш.”
             „Кой ти каза, че съм сама? Че очите ти не виждат, не значи, че съм сама.”
Пази се, защото някой ден отново ще дойдат Ветровете и Времената, в които не бива да оставаме сами. Викай ме през Звездите и ще дойда. Пронизвай с Вик и ще пробия Вселената, където и да съм.”


И така. Те разделили пътищата си. И до ден днешен, когато Тя повика веднъж на стотици години, когато вече е почти мъртва и съкрушена, Вселената отваря врата и нейният Приятел идва с кротост и мощ. И вместо да я нарани, той пази Обещанието си вместо заповедите на невежите. Готов да се бори срещу всичко, но не и нея. Отваря Дъха Си, и тя Оживява. Тя го докосва, и той получава Ново време.

Има един, който допуска това само и само, за да може следващата Искра по пътя да бъде запазена. Дори и да не е за сега, дори и за след много години, да продължи Пламъкът на Душите да гори.
Така една Протегната Ръка, докосва всички Същества, готови да се родят от Нова Светлина.
Тогава зверовете притихват, застават в кръга на Мълчанието и със Силата си пазят онези, които пазят Равновесието на Кръговрата. Кои са те, няма значение. Важното е, че ги има.

Светлина Трифонова

Facebook Comments

This post is also available in: English (Английски)

Още Вдъхновение

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.