За приятелите, с които винаги си у дома | Неизпратени писма

На онези,

с които винаги се чувстваш у дома.

На Йерун.

На невероятната история на нашата среща.

Един ден ще разкажа историята.

 

Приятелството пише писма

Знаеш ли, има много малко хора, с които мигновенно се чувствам у дома. 

Прекрасно е да си за някого този, да сте си дом един на друг. Не знам дали има думи да опишат какво означава да се чувстваш разбран без да говориш, приет без да си познат, скъп без да си привързан, обгрижван без да изпитваш тежест, подкрепен без да изтощават силата ти и окуражен без да са нужни доказателства.

Аз знам какво е да изгубиш дома си. От къде знам и как не е важно, но знам. Знам какво е да стъпваш на мидени черупки в този свят и да се чудиш твоя дизайн дали е пригоден за това място. Затова тук в този красив живот, когато с някой бъдем дом един за друг, всичко друго заглушава смисъла си.

Това е писмо за приятелството, където се чувствам благословена и възнаградена, там където откривам най-важните неща. И макар всеки да живее по своята линия, своето време и живот, има срещи, които оставят по една марка за писма в паметта ти, самолетни билети между тефтерите ти и ревността на онези, които са те искали близо до себе си, но просто не се получава така. 

Приятелство, за което пръстите ми са писали до последния момент на прекрачване на вратата на самолета, когато последните ти думи са… „вече наистина тръгвам“ и пак не знаеш кога ще се срещнете пак.

 

Приятел

Виж приятелю,

можех да се откажа толкова пъти.

Да повярвам,

че сме немощни, грешни, изгубени,

можех да се сломя от лошата дума на другите,

да се доверя на съмнението,

да остана без да мисля много с онези,

които копнееха да се веселим и усмихваме заедно

без да споделяме искрено заедно, каквото и да е. 

А аз оставах.

И оставах в нашите срещи толкова пъти,

че чак сега започнах да разбирам,

че моите писма все пак имат смисъл.

Оставени сме да се срещнем

с неравните си страни,

с мълчанието,

колебанието си,

с бавния ход на времето,

с монотонното изражение на часовника.

Може би да те утешавам не е било най-доброто решение.

Знам, че не беше, приятелю.

Аз знам коя трябваше да бъда спрямо теб.

За съжаление не успях.

Пиша писма, утешавам, приютявам

и събрах странници от всички посоки.

Не е най-добрият начин, знам.

Но тогава това знаех и следователно това правих.

Не прогоних,

не изоставих,

не затворих вратата си,

не пестих вечерята,

средствата, времето,

мислите и насърченията.

И когато най-малко очаквах,

когато останах с крилете на самолетите,

се появи и за мен приятел

от нищото, с табела в ръка

на нова гара, на която пишеше Светлина.

Ще ме питаш дали пишеше това на табелата или на гарата сега, нали?

Гарата беше тъмна, мрачна и зимна,

а табелата пазя до ден днешен.

Гарата е все така в Белгия,

кротко отрупана от безброй колелета.

Има и гара Светлина в България и това е друга история. 

Някъде близо до „Отдих“ е …

винаги го намирам за много мило, че се намирам между почивката и всичко останало ;)) 

И така…с около 40кг. багаж,

в една запустяла стая с повече прах,

отколкото можеш да измерят очите ти,

намерих нов дом сред нищото.

За пореден път нищото

беше цивилизацията, каквото я знаеш днес –

с университети, рейсове, магазини и други добавки.

С мъгливо време и тежък вятър.

С по-тежък куфар, отколкото мога да нося.

С повече неизвестни и препинателни знаци,

отколкото мога да реша в сложно уравнение.

На всичко това, когато най-малко очаквах взех, че открих приятел.

И моят багаж стана по-лек,

щом видях, че ми сочи

красотата на езерото отсреща.

Моята вяра все нарастваше,

 ден след ден,

когато още не вярвах в себе си –

някой все пак вярваше в мен.

Когато ме беше страх,

някой ми каза: Опитай.

Когато куфарът беше тежък,

някой каза:

Да му измислим име.

Дай да го понося аз малко.

Когато останах сама някой попита:

Имаш ли храна, да ти донеса ли?

Топло ли е там вътре?

И като ми кажеш сега,

че не знаеш дали има Бог

Когато не знаех как да мисля,

някой седна и разговаря с мен до безкрай.

И от тогава, и от преди тогава,

по-мило нещо от приятелството в този свят не знам.

Чел ли си писмата му?

Заслушал ли си се в думите на приятеля си?

Ти от къде си очаквал да ти проговори?

Не ти ли е говорил всеки ден досега?

Що за доказалства искаш?

Озовавал ли си се сам, премръзнал и недраг някъде по света…

В прашасала стая в полу-изоставена сграда,

със стена издаваща писъци и трясъци,

само със себе си, с избора си, с бягството си и приключението си?

С тревогата и вълнението си, буден и заспал.

Най-чудните същества срещам на някоя гара.

И така продължава, и така продължава…

 

Писма в Soliloquy, където сме и аз, и ти

 

 

 

 

 

Facebook Comments

Още Вдъхновение

Вашият коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.