Така им било (за)писано.

Image source: venturegalleries.com
Изображение от: venturegalleries.com

Знаеш ли как си представят поетесите – като смахнати, отнесени и винаги объркани жени. Пълна глупост е. Знаеш ли колко поетеси са били и войни, и скиници по горите; нощували са сами, общували са с лисиците, и с таралежите, а зимата са ги следвали малки бели сови без страх от сняг и студ. Отбивали са от пътя колите си, за да танцуват под небето и тогава да продължат. Само илюзии има за пишещите. За поетесите, и за писателите, и за поетите, и за писарите. Другата илюзия е, че знаели как да обичат. Глупости. Най-малко знаят, помни го. Те все обичат в някакво друго пространство, все не могат да го споделят напълно, все имат онзи вкус към невъзможната, страдаща любов дето храни думите и словото им. В най-грозната си форма бръщолевят за други пишещи. С разбиране. Но за любовта – след нея, преди нея и по време на нея все се наричат „сами“. Това са писателите: производители на системни бъгове в любовта, от търсене все пропускащи, удобно заставащи зад предтекста на всякакви външни условия. От разбиране, все неразбрани. Сами себе си все необичащи достатъчно, все редактиращи – думите си, себе си, любовниците си. Дай им да редактират, да сменят, немирни, загубени в пространствата. Но не всички са такива, не всички писатели. Има едни дето се пазят с тамян от собствения си ад и излизат да бродят, творят и живеят, да не страдат под тракането на собствените си оглупели умове. Има такива дето обичат реалното и фантазията наравно. Живеят и двете отвътре и отвън, във висини и дълбини. Дето не обичат като полудели, а като като нежни ефирни същества в обвивки на хора. Наистина от ефира са те, от безкрайната шир, защото обичат живота повече от собствените си писаници. Биха захвърлили всичко, съзнавайки колко е мъничко делото им, съзнавайки, че един живот не стига прекаран в пожълтяла хартия, че истинските уроци са в докоснатите устни, не описаните до най-малка подробност тръпчинки. Струват си да бъдат обичани тези, струват си, истински смелите.

Да пишеш е като да се давиш, все по-надълбоко потъваш, направо чужд на себе си ставаш. Задушаваш се дълго, после дишаш, …приключи.. олекнало ти е, малък коректив на сенчестата част от душата. Влизаш в едно задушливо мазе преди това обаче, на триста метра под земята, все по-малко кислород след всяко стъпало, на ада прилича по напрежението. Това са на големите представите.
Като малък ти слагаха инжекция, само дето моментът преди дулото на иглата да пробие плътта трае вечно и все не идва краят. Времето се разширява и ти като пълен хитрец гледаш диаметъра на иглата и се опитваш да отгатнеш отзвука от болката. После приключва, олекнало ти е, чист си – герой. Това са на малките представите. Забравяш слабостта, която си проявил и всичко е ново. Ние помним обаче слабостите си, недоверието си.. те се трупат в нас и напомнят за себе си и сами. Слава на Бога за музиката, думите, четките, боичките, словото и любовта, любовта, която ни помага да не се забравим съвсем. 

В самия себе си човек трябва да влиза въоръжен до зъби. – Валери Петров

Facebook Comments

Още Вдъхновение

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.