Отшелници

Мога ли да постоя за десет минути в тишина до теб?

Няма да говорим, няма да мъдруваме, ще си мислим само, че сме благодарни, че сме тук и съществуваме,
че ни дадоха правото да се полюбуваме на истината, че ни подариха велико благо, че докоснахме душите си. И толкова.

Ще постоим в тишина двамата, както много пъти ти сам си стоял и както много пъти аз съм стояла.

Има хора, които са по-добри по отделно, отколкото заедно. Тази хорската заедност би ги задушила съвсем. Единствено нежността на раздялата ги топли, че пак ще ги заболи и после пак ще е хубаво отново, пак ще е „у дома“.

На какво ни научиха – да сме заедно, дори да боли от лъжовност?

Да не се разделяме, да се търпим, да се оженим по възможност, да имаме деца и дом, и телевизор, и в неделя да виждаме вашите и нашите. Чудя се кой от нас би избягал първи от тази „рецепта“ и все тая, вероятно и двамата ще се избием за вратата или прозореца.

Да, толкова е невероятно, че съвсем не искаме да ни се случи. Не искаме да отброяваме времето, годините, годишнините, трофеите. Отброяваме езера между нас, езера от самотност. Какво да си кажат двама, които не вярват във мислите си, понеже са еднакви? Какво толкова има за казване. Няма. Грехопадение, ако има, то е, че съм осквернила тази тишина с текст.

О, дано да не ме питат за теб.

Дано, дано.

Вече нямам нищо за казване, само тишината остава плюс трийсет и една хиляди думи, половината, от които ще си останат в малките часове. На какво ни научиха, че не успяхме да се отучим, че няма значение какво ще се случи?

Сами сме заедно, а заедно сме още по-щастливо сами. Отшелници, щастливи, радостни отшелници. После за щастията ми говори! Че аз на тези щастия се смея… без тъга по тях.

Facebook Comments

Още Вдъхновение

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.