Първи фестивал на Българската книга в Брюксел 2019

Здравейте, читатели!

На 8-ми и 9-ти юни в Брюксел ще се състои

Първия фестивал на Българската книга.

Ще участвам с две книги – „Перо от Древна Тишина“ и книгата,

която издадохме преди дни -„Писма в Soliloquy, където сме и аз, и ти“.

Събитието е организирано от Българската културна асоциация в Белгия и можете да го откриете тук 

 

ФЕСТИВАЛНА ПРОГРАМА

8 юни 2019, събота, 09:30 – 20:00

10:00 – 10:45 Среща-разговор на деца с Бета Нур
11:00 – 11:30 Откриване и награждаване на победителите в конкурса за детско творчество „Разкажи ми приказка”

11:45- 12:45 Среща-разговор с Калин Терзийски
13:00- 14:00 Среща-разговор с Ирина Папанчева
14:15-15:15 Среща-разговор с Mартин Рaлчевски
Тема: ‘Филмиране на съвременните романи‘
16:15 – 17:00 Среща-разговор на деца с Калина Янева
17:15- 18:30 Среща-разговор със Здравка Евтимова
19:00- 20:00 Поетичен рецитал с Деси Цветкова и Светлина Трифонова

9 юни 2019, неделя, 09:30 – 17:00

10:00 – 10:45 Среща-разговор с Ценка Кучева
Тема: ‘Среща с Хоботчо – едно необичайно създание. Разговор за «различните» хора и други същества‘
11:00 – 11:45 Среща-разговор с Калина Янева
Тема: ‘Приказки от старата гора – земни, морски и космически приключения по стъпките на нейните обитатели‘
11:45 – 12:30 Детско ателие за илюстриране на книжки с Весела Кучева
14:00 – 15:00 Среща-разговор с Емил Андреев
15:00 – 16:30 Среща-разговор с Димил Стоилов
Тема: ‘Брюкселски топоси в последнитe книги на Димил Стоилов‘ и Христо Карастоянов
Тема: ‘Писателските пристрастия към
анархизма на Христо Карастоянов‘
17:00 Закриване

Първото по рода си събитие извън страната, което дава възможност за общуване между български издатели, поети и писатели за деца и възрастни и техните читатели.
Участници – издателствата Жанет 45, Лексикон, Хермес, Искони, Потайниче, които ще представят над 300 заглавия за малки и големи, които ще можете да си закупите на български цени, а някои от тях и с автограф!
Срещи с писателите: Здравка Евтимова, Калин Терзийски, Христо Карастоянов, Димил Стоилов, Бета Наур, Мартин Ралчевски, Светлина Тодорова, Ирина Папанчева, Деси Цветкова, Ценка Кучева и Калина Янева.
Вход: 3 евро на ден, безплатно за деца до 7 г. и за членове на Асоциацията.

Предварителни заявки на адрес: acbenbelgique@gmail.com

Графика на заглавната снимка: Роси Цветкова

Сърдечно Благодаря на Таня Станева за поканата.

Желая Успех на всички участници в събитието!

За първата книга разказвам тук 

Continue Reading

Даване от Любов

writing, svetlina, poetry

Ако всеки път, когато повикат любовта ти,
ти й отговаряш с нещо материално,
вместо да се родиш в тази любов,
ще си заместил фундаменталното с маловажното.
Кой, каквото има, това дава.
Никой не може да даде онова,
което не се е образувало в него самия.
Понякога щастието е да ти бъде отказано нещо външно,
защото единственият ти вариант в празнотата,
ще е да се роди в теб самия.
Повечето взимане и даване между хората са сделки, услуги.
Има обаче едно даване, което е безкористно, незадължаващо, неутрално.
Даване заради самата Любов.

От скоро можете да подарите част от текстовете на сайта като специално ръчно надписано послание? Разгледайте творческите идеи, над които работя тук или си свалете част от тях безплатно.

Благодаря ви, че споделяте работа ми! Използвайте бутончетата по-долу, за да достигнат красиви мисли и идеи до повече хора. 

Continue Reading

Оттук, приятелю

Оттук, приятелю,
небето се слива с дъха ми,
луната със звездобройството ми,
очите с планините пред тях
и усмивката с изморената ми глава.

Оттук, приятелю,
пиша картички в мислите си
и ги пращам по гълъби надалече.
Оттук див малък порив
напира да порасне,
да стане голям, силен и вечен.

Да живея, приятелю,
във всяко пространство,
в онази нула на всички възможности.
Там в безкрая, където мрак и
светлина опират границите си.

Там където очертанията
на земните форми ги няма…

Светлина

Тренто, Италия| Декември, 2013

feather-1809021_1920

Още поезия… 

Разкази, проза в Soliloquy

Думи от Светлина

Continue Reading

Спомняш ли си?

Помниш ли кога под небето се чудихме как сме се загубили някога изобщо?

Помниш ли кога благодарихме, че се открихме и се погледнахме с истинска любов?

С малки стъпки през дъжда, през времето и хората.

Ще чуеш колко пъти с теб си говорих, докато те нямаше. Ще чуя колко пъти ми показа вяра.

Ще си спомня колко пъти любовта ти бе истинска. Тя не пожела нито веднъж да ме затвори,

да ме окове.

Забрави ли, че знаеш вече повече, отколкото си мислиш днес?

Забрави ли, че можеш да си спомняш, да се връщаш, да прегръщаш протегналите се към теб ръце?

Ако днес се чувстваш виновен, ще виждаш и у другите вина.

Позволи им да блестят пред очите ти. Позволи им да ги видиш, каквито са наистина.

Не си ли спомняш реалността от високо?

Спомни си как бяхме защитени в кръгове от водата. Спомни си как срещна себе си безстрашно.

Спри да редактираш реакциите на хората и ги приеми, каквито и да са в този момент. 

Гордостта е безполезен инструмент, остави я да си почине и учи.

Най-голяма заблуда е да смяташ, че вече всичко си научил. Тогава идва застой.

Нима знаеш всички причини?

Време е да освободиш.

Време е да се пуснеш.

Време е да си спомниш.

Време е да сътвориш.

Пътищата се отварят.

Остани буден.

Навсякъде има знаци.

Има време, не бой се.

Не бързай.

Не робувай на мислите на други.

Не се оплитай.

Не осъждай.

Внимавай по мъничко, но най-вече бъди буден.

Чуй.

Остави заблудите да си вървят,

защото днес е време животът да поеме своя ход. 

Имаш избор, имаш и любов.

 

Знаете ли, че от скоро можете да подарите част от текстовете на сайта като специално ръчно надписано послание? Разгледайте творческите идеи, над които работя тук или си свалете част от тях безплатно.

Благодаря ви, че споделяте работа ми! Използвайте бутончетата по-долу, за да достигнат красиви мисли и идеи до повече хора. 

feather-1809021_1920

Поезия… 

Разкази в Soliloquy

Думи от Светлина

Continue Reading

Храм в Лондонски магазин – писма в Soliloquy, където сме и аз, и ти.

Писма в Soliloquy, където сме и аз, и ти.

          Събудих се рано. Почти като с шамар да дойда да участвам в реалността. Къде ли не се скитах пак в сънищата си. „Идвай си!“ – рязко нареди тази реалност. Тревожни сигнали се блъскаха в прозореца ми като птичи човки.
Разрътках очи, помолих се за секунда да стигна по-бързо тук и преди да се осъзная, до мен достигна далечен визуален сигнал – седнал човек стои обезсърчен на пианото си – и ни стон, ни звук. Като мен е той, когато не мога да пиша, превит и светлината не намира ни един процеп през Сатурновата кошара. Повдигнах се бавно от леглото, изправих се до възглавниците, докато гръбнакът ми се събуди и изправи съвсем.

Кой си ти?
Зачудих се…

Струните на пианото ти са по-дълги, отколкото виждаш.
Пръстите ти са свързани като клавиши с пухкавите облаци там горе. Днес не могат да засвирят, а през тях текат гръмотевиците на гнева ти. Мелодията в теб е малко изморена. А така ти се иска да оживее и да се качиш върху нея с радост, да полетиш в едно, да прескочиш стратосфертата и да се изстреляш в малката си галактика от симфонии, където и без това ти е мястото. Ще си повече в минор днес, разбрирам.
А това е добре също, мелодията ти още препуска до мен. Ще настроим отново разстроените клавиши и ти пак ще светиш като златно яйце. Така те сънувам -огромно златно сияещо „яйце“ в най-прекрасен костюм, изпреден от нишки светлина от онези, чиито ръце те милват, докато вървиш в деня си, погалват челото ти от време на време и отмиват ненужните мисли. Посреща ме мелодията ти, докато утрините се превръщат в следобеди, добрите писма летят към мен,
а птиците спират на прозореца ми.

Най-накрая си те спомних.

Кога те срещнах, кога те познах, кога ме налегна носталгията сред цяла зала с многобройни пиана – кое от кое по-красиво. И ти сред купчината инструменти, все нагоре гледащ, все за онзи дом си мислиш, чат-пат те спира някой да пита за цената на някое пиано, а ти доблестно я изричаш, както доблестно очите ти нагоре гледат. Пред очите ми сякаш на онова столче се издигаш. Ти имаше повече в себе си от цялата зала хора, от пълните етажи с купувачи и минувачи, от целия онзи многомилонен изкуствен град.

Пианист съзнал колко микроскопично е делото му в цялата вселена. Не беше дошъл да продава красивите, бляскави, безумно скъпи рояли в лъскавия Лондонски магазин. Беше дошъл този път да постои в тишина сред тях, да си почине от себе си няколко години. Сам не беше съзнал, че докато стоеше прав без цел, бе направил себе си на храм.

Светлина

Знаете ли, че от скоро можете да подарите част от текстовете на сайта като специално ръчно надписано послание? Разгледайте творческите идеи, над които работя тук или си свалете част от тях безплатно.

Благодаря ви, че споделяте работа ми! Използвайте бутончетата по-долу, за да достигнат красиви мисли и идеи до повече хора. 

Continue Reading

Слободната вдовица

Разказ Светлина - Слободната Вдовица

        Прабаба ми звучно именувала това цвете „слободната вдовица“. Тази невероятна жена доживя 99г. или 100г. без два месеца – половината от които като вдовица.
(А, да – без лекарства, инжекции, имунизации, майонеза, пакетирани продукти, със студена балканска вода, гореща кръв и твърдо против да прави нещо, което не съвпада с вижданията й. Страхопочитание само към Бог, другите неща са условни.)
Прабаба ми-войводата ни накара да повярваме безвъзвратно във всяка фантастична история, беше магнит от любов за децата, които обичаше маалко повече от възрастните, за които беше по-скоро острият език на истината.
Години преди да почине ми завеща подарък, който въпреки усилията ми и ровенето в няколко къщи, долапи и разрушени стаички – местата, на които бях заречена да търся, намерих случайно едва 20г. след смъртта й. В шкафа с хляба – Библия.
6-годишното ми „аз“ се материализира на момента, разтърка очи, защото не можеше да повярва,че от цялата вехтошария в старата стая тази книга беше изплувала и долетяла за директна доставка.
В шкафа с хляба. Че ти къде искаш да намериш Библия завещана от прабаба! – иронично се попитах след време.
Целият си живот е прекарала като войвода по дух, скитаща по нощите по горите, „Усойната“ и розите, и възможно най-рядко в домакинстване. Измисляла е прякор на всеки човек, който е познавала – обикновено сочещ безпристрастно някое особено тревожно качество в него. Винаги съм се чудела как някой външно толкова твърд и остър може да е толкова мек отвътре. Напоследък започнах да разбирам.
Е, леко си е била мразена от другите заради нечовешките количества труд, които е била способна да извършва. Извън домакинството.
За нея печен картоф в жарта беше достатъчно усилие за готвене и упорито не ни готвеше други ястия освен това (или пуканки). Когато почина, така и не скърбях, както сме свикнали да „скърбим“. Валеше си ноемврийски дъжд, а аз знаех, че тази жена определено имаше план и за живота, и за смъртта. Такъв дух не умира.
Изобщо знаех, че няма да понесе да гледа какви глупости се приказват в тази ситуация и щеше да си мълчи отстрани. Знаех, че си е и прекрасно, и напълно наред, макар изобщо да не ми е казвал някой, че живот можело да има и отвъд. Спомням си, че беше дала инструкции „никакви хартии да не се лепят по стълбове“. Мисля, че изобщо хорските разбирания ги беше разнищила отдавна и добре знаеше кое се прави истинско и кое „за пред хората.“
Светеше всеки път, докато разказваше за пророчески сънища, за златните съкровища, светии и провидения. Вадеше „пукалки“ от тигана, които така или иначе вече бяха наскачали по пода. Така си я спомням.
Или в пълно мълчание, в ъгъла на стаята, на малко столче, приличаща на миниатюрна фигурка на дете в тялото на много бавно остаряващ човек.
Тя е първата жена, която ме е припознала само няколко седмици след зачеването ми. Общо взето тя е съобщила, че ще идвам на тоя свят, когато майка ми сама още не е знаела това.
Веднъж на майтап отсича, че с тия „сокове като за бебето“, които й дават, ще доживее 100 години. Мирише още на дима от огъня. Портал към други неща. „Слободната вдовица“ никога не е израствала толкова, колкото това лято, между другото.

Нищо не е повтаряемо,
защото нови сме.
Слушай лятото,
когато притаява морния си дъх.
Слушай есента и тишината.
Листата старото ще вземат,
ще го отнесат.
По вятъра ще дойде непознатото.
Пред залезите ще изникне път.
Слушай зимата, когато дойде,
за да остави старото в снега.
Нови пътища разтварят се,
сезоните догарят и после пак ще се явят.
Хората се раждат, губят се
и после пак ще се родят.

Текстът беше публикуван за първи път тук.

Знаете ли, че от скоро можете да подарите част от него като специално ръчно надписано послание? Разгледайте творческите идеи, над които работя тук или си свалете част от тях безплатно.

Благодаря ви, че споделяте работа ми! Използвайте бутончетата по-долу, за да достигнат красиви мисли и идеи до повече хора. 

Continue Reading

Шишарка

Дойдох на този свят случайно,
от желание да позная непознавано тайнство.
Да слушам птиците в разговори,
борове потънали в мисли,
да минавам по тесни градски улички,
да си мисля, че са карали някого да не бъде излишен.
Да слушам с часове топли гласове покрай огъня.
Да танцувам от време на време,
протягайки ръце като струни.
Да позная душата под грозна обвивка.
Да се смея, да плача, от време на време да викам.
За най-забавно намирам от всичко сега,
че постигнатото отведнъж стана смешно и даже излишно.
Тайнството е сега безинтересно,
да предугаждам живота – ненужно и лесно.
Сега само поспрях на един път от шишарки,
за да бъда висока, колкото тях.
Ценен подарък е една малка шишарка,
защото разчиства фалшивия мрак.

*И когато ми казват по няколко пъти да се върна към реалността,
това е реалността, към която се връщам.

9 юли 2016

поезия

Знаете ли, че от скоро можете да подарите част от текстовете на сайта като специално ръчно надписано послание? Разгледайте творческите идеи, над които работя тук или си свалете част от тях безплатно.

Благодаря ви, че споделяте работа ми! Използвайте бутончетата по-долу, за да достигнат красиви мисли и идеи до повече хора. 

Continue Reading

Аз сред тях и те край мен

На повърхността изглеждаше обикновен човек. Говореше като обикновен човек, представяше се като такъв, скромничеше, когато се очакваше от него, играеше играта, когато се очакваше ответен ход и беше изобретил този железен и задоволителен начин да присъства, без да участва, докато в него бушуваше, гореше и твореше нови пожари,…една идея.
Идеята расте, порасте, стана по-голяма от него, по-голяма от живота му, по-голяма от учтивия господин, в който се бе превърнал, по-голяма от успехите му и в един момент просто скочи, срина цялата аранжировка на човек, 
която си бе създал и го направи гол, бос, цял от думи и истина, 
готов да щурмува този свят, все едно днес беше стъпил на него и не бе вкусвал и капчица от фалша му. 
Сети се за онова, което казват… за двата важни дни от живота: онзи, в който се родиш и онзи, в който разбереш защо …и се засмя на цялото си съществуване до този момент

       За тях аз наистина изглеждах като един луд човек. Тази моята решителност за живот ги плашеше до мозъка на костите  – не тя сама по себе си, а  терзанието дали един ден няма да се обвинят, че не са я проявили. Терзаеше ги как така и дали имам правото да си я позволявам. Как така ще пристъпвам нормите на всеобщите хватки от фиксирани убеждения. Дали имаха и те нужда от малко решителност? Къде ти решителност сред догматици.  Те по принцип са пасивни към себе си. Онзи един ден, в който си даваш сметката – проявил ли си я смелостта да живееш или не, е единственият Страшен съд, самоизкован от избора за инертен живот. Интуитивно, но смътно те усещаха, че списъците със съжаления и желания се пълнят, а постиженията не помагаха да се изпразват.

    Сред тези хора аз бях наистина луда – и като такава, „приемана“ като толкова различна – т.е. съврем направо казано Неприемана. Проявявах пълно разбиране към тях.  Проявявах разбиране към жестокост. Луд човек, наистина – съгласих се с тях, луда бях. Не съчувствах, защото моето съчувствие никаква работа нямаше да свърши, а и нищо за съчувстване нямаше. Ако съчувствах, то щях да съ-чувствам към чувствата им на гняв, обида, осъдителност, а това си е съжаление и като всяко съжаление – излишно. Други топли чувства за съ-чувстване бяха като цвете поникнало насред пустинята, които празнувах като лятно слънце в зимен ден, устройвах си малки душевни пирове покрай тях и се топях в блаженство. Господи, какъв напредък сме постигнали. Господи, тук дори веселост дойде. Без обръщенията към Господ, така си звучеше в мен. Остана ми единствено да не реагирам, да разбирам ли, разбирам. Погледите издаваха осъждане, противоречие, борба, но неправилна. Един новоизбран враг бях – по-лесно е да се насочиш срещу един човек, от колкото срещу многото свои противоречия, защото, ако разбереш, че самият ти си и противоречието, и борбата, и конфликта.. с кого ще остане да се сражаваш?


Реших, че ако и това премина ще се свърши с тези случки. Вместо да се свършва обаче, разбирам, че е толкова често срещано, че ми остава да подминавам по-лесно, спирам по-рядко, да разбирам все повече. И като се научих така простичко да гледам на нещата – ме спират мен по пътя и от един поглед знам вече, и от обяснения нямам нужда.

Как се радвам като срещна такива очи! Ставаме двама като цветя в пустиня, хванали крака, забягнали по света, докато са ни говорили, че загубено нещо „не може да хване крака“,
а аз със сигурност знаех, че не само крака сме хванали – на плешките си усещах как крилата пробиват и се извиват нагоре.

 

Continue Reading

„Онова, което ми написа беше много красиво. Изчезна някъде.”

Защо ли изчезват красивите неща? Защо си имат път и бродят… Случват се, а изглеждат невъзможни, метафизични.. По-истински от количествено отмерения живот, осветяващи, палещи, съзидателни. 

Източник на изображението: jeffbullas.com
Източник: jeffbullas.com

Истински дълбокото чувство може да спаси. Може да събуди от най-дълбокия сън. Да промени пътищата по дланите за една нощ. Да измие съзнанието от амнезията. Да ти припомни невероятната любов, която съществува. Да разбереш защо си направил такива избори. Има писано, вече много написано. В този шумен свят има поне един човек, който ще те познае по-добре от самия теб на разсъмване от илюзиите. Ще те види как носиш себе си само на рамо, как си се простил вече с всичко външно, как си готов да платиш цената за истината на собствения си живот.

Ще трябва да вървиш и сам, и през страшните гори тилилейски, през коритата на реките, ще се пълнят водоеми от събития, през какво ли не ще се минава, ще изпитат Всички неща, които някога си си мислил, но на практика, ще ти се дадат възможности да забравиш отново и ще почакат да видят дали ще ги избереш, или ще избереш да продължиш чист по пътя, който е в пъти по-труден, но и по-лесен вече. И пак ще вървиш натам с най-големия подарък – компас от истина, любов и мъдрост, които разбираш, че единствено могат да се живеят. Ще се мокрят езерата в очите ти всеки път, неспособен да опишеш преживяването си, неспособен да задаваш повече въпроси, неспособен да питаш, протестираш. Просто ще погледнеш дланите си една сутрин и ще видиш, че линиите са се променили – появили са се хиляди нови геометрични форми и така ще разбереш, че отключваш собствената си съдба. Ще приемеш последствията от всичките си постъпки без ропот и вече няма да си уязвим, няма да стоиш сред вятъра на хорското, общото. Ще разбереш, че има писан, красив, невероятен, немислим живот, който ще искаш да изживееш без една корекция на волята си; ще оставиш всеки по пътя си и ще спреш да придърпваш, да спиш в омая, да трупаш. Тогава ще дойдат други будни до теб, ще си подавате пламъчето без свещи. Истината просто ще заживее. И това ще е най-голямата награда, независимо колко фалш е погубила по пътя си. Всичко излишно ще си тръгне и ще остане само това, което онова дълбоко чувство от дълбините на душата ти е повикало. Най-малкият стон ще е създал резонанс, който ще усетят онези, които го чакат. И ако си много, много щастлив ще изживееш това до най-топлите очи на света, за да не е толкова невероятно, че да си помислиш, че не се е случило.

писма-чувства
Източник: flaneur.me.uk

 

Continue Reading

Така им било (за)писано.

Image source: venturegalleries.com
Изображение от: venturegalleries.com

Знаеш ли как си представят поетесите – като смахнати, отнесени и винаги объркани жени. Пълна глупост е. Знаеш ли колко поетеси са били и войни, и скиници по горите; нощували са сами, общували са с лисиците, и с таралежите, а зимата са ги следвали малки бели сови без страх от сняг и студ. Отбивали са от пътя колите си, за да танцуват под небето и тогава да продължат. Само илюзии има за пишещите. За поетесите, и за писателите, и за поетите, и за писарите. Другата илюзия е, че знаели как да обичат. Глупости. Най-малко знаят, помни го. Те все обичат в някакво друго пространство, все не могат да го споделят напълно, все имат онзи вкус към невъзможната, страдаща любов дето храни думите и словото им. В най-грозната си форма бръщолевят за други пишещи. С разбиране. Но за любовта – след нея, преди нея и по време на нея все се наричат „сами“. Това са писателите: производители на системни бъгове в любовта, от търсене все пропускащи, удобно заставащи зад предтекста на всякакви външни условия. От разбиране, все неразбрани. Сами себе си все необичащи достатъчно, все редактиращи – думите си, себе си, любовниците си. Дай им да редактират, да сменят, немирни, загубени в пространствата. Но не всички са такива, не всички писатели. Има едни дето се пазят с тамян от собствения си ад и излизат да бродят, творят и живеят, да не страдат под тракането на собствените си оглупели умове. Има такива дето обичат реалното и фантазията наравно. Живеят и двете отвътре и отвън, във висини и дълбини. Дето не обичат като полудели, а като като нежни ефирни същества в обвивки на хора. Наистина от ефира са те, от безкрайната шир, защото обичат живота повече от собствените си писаници. Биха захвърлили всичко, съзнавайки колко е мъничко делото им, съзнавайки, че един живот не стига прекаран в пожълтяла хартия, че истинските уроци са в докоснатите устни, не описаните до най-малка подробност тръпчинки. Струват си да бъдат обичани тези, струват си, истински смелите.

Да пишеш е като да се давиш, все по-надълбоко потъваш, направо чужд на себе си ставаш. Задушаваш се дълго, после дишаш, …приключи.. олекнало ти е, малък коректив на сенчестата част от душата. Влизаш в едно задушливо мазе преди това обаче, на триста метра под земята, все по-малко кислород след всяко стъпало, на ада прилича по напрежението. Това са на големите представите.
Като малък ти слагаха инжекция, само дето моментът преди дулото на иглата да пробие плътта трае вечно и все не идва краят. Времето се разширява и ти като пълен хитрец гледаш диаметъра на иглата и се опитваш да отгатнеш отзвука от болката. После приключва, олекнало ти е, чист си – герой. Това са на малките представите. Забравяш слабостта, която си проявил и всичко е ново. Ние помним обаче слабостите си, недоверието си.. те се трупат в нас и напомнят за себе си и сами. Слава на Бога за музиката, думите, четките, боичките, словото и любовта, любовта, която ни помага да не се забравим съвсем. 

В самия себе си човек трябва да влиза въоръжен до зъби. – Валери Петров

Continue Reading