Мистерията на срещата

Но моля ви, сър!
Нима не знаехте, че ще срещнете тази жена след десет години? Нима не осъзнавахте, че тази среща ви предстои? Тя пишеше за вас, сънуваше ви, търсеше ви по безкрайни земи и въпреки че грешеше, не спря търсенето си, а сега за вас десет-двайсет години се оказаха твърде много.

Наистина ли?

(Писма в Soliloquy, където сме и аз, ти.)

Повдигнете булото на тази ограниченост, нима не мислите, че за Любовта се изисква Божествено търпение, нима очаквате да я получите просто така? Ако сте очаквали всичко да е съвършено във вашия живот, то вие сте попаднали в една област на неизмерима тъга, неразбирайки процесите на самия живот. Вие го правите сложен, защото очаквате нещо да ви се случва по ред, който е измислен от вас самия. Животът никога не е уважавал личният опит да внасяме ред, той е над нашите желания.

Така, докато обичате несъзнателно тази жена, вие все ще сте разочарован, пропускайки самото присъствие, което ви носи. Защото вие искате да направите нещо – да планирате нещата, да ги направите верни или грешни, да ги фотографирате и те да запазят този облик.

Нещата се променят извечно, непрекъснато, те текат заедно с нас в тази Вселена и всичко, което можете да направите за вас с тази жена е да не прекъсвате светлината, която тече между вас. Вашите планове, вашите писма, вашите мечти със задна дата са прекрасни, но тя е твърде трезва, за да не ви прекара през няколко теста, няколко огъня, докато се увери, че чистотата може да се настани между вас.

Тя не иска да ви обича по човешки начин, да развалите всичко, но вие до такава степен се придържате към това да сте човек, че тя ще трябва прибягва до какви ли не методи за събуждане и част от тях няма да ви харесат, защото е по-добре да понесе вашето огорчение днес, отколкото да разчарова Бог в себе си вечно. 

Проблемът е, че вие се отказвате на първия тест, на който ви подложи, защото копнеете за нея толкова много, че дори не виждате, че тя копнее да минете теста. Ще кажете, че е несправедлива. Не, не е несправедлива – тя много пъти ви е виждала да се борите за любовта на други жени, макар вие да не си го спомняте. Много пъти е трябвало да си тръгне, да се отправи на някъде сама и да се лекува в Тишината.

Тя ви е чакала търпеливо не в един живот и вижда любовта като Безкрайност.

Тя е способна да не бъде с вас, защото се е научила как.

Същевременно, способна е пак да ви чака, за някога.

Но вие сте забравили това, разбира се. Сега, когато едва се насищате на радостта от срещата, вътре във вас започва паралелно да гори изпитанието, на което Любовта непременно ни поставя. Тя иска да сте достоен и ви помага тайно, защото в себе си тя е познала веше вашето дойстойнство, но вие трябва да отворите очи за тази помощ и сърцето ви да я приеме. Тя иска да изтрие от вас всяко съмнение, да се познаете сам самия преди да изчезнете заедно.

Питали ли сте се някога дали, ако чака още веднъж, следващият път тя няма да е другаде вече? Знаете ли, че може повече да не се срещнете? Не защото не се обичате, а защото Божественият план има високи стремежи за нас. По-високи от щастието, за което сега вие страдате някак си. Вие страдате, а тя е тиха, защото е очаквала всичко това.

Дали ще се срещнете тук или тя ще продължи в ново измерение?

Тя ви обича отвън вашата форма, сър. Но вие не виждате това. Ако се превърнете в огромна птица с криле пак ще ви обича, ако сте рицар, ако сте просяк или кълбо от синя светлина пред прозореца, тази жена ви обича от дълбините си. Докато плувате в повърхността на нейната красота, вие няма да познаете дълбочината у себе си. А тя копнее да ви запознае с нея, съзнавайки, че това е избор на Бог. Тя напълно приема отчаянието, съпътващо нейната задача и дава част от пътя си, за да си спомните.

Повдигнете булото, сър.

Съзнайте шанса си и не мислете, че той се отнася до вас двамата единствено. Допускате ли, че вие участвате в нещо много по-голямо заедно? Допускате ли, че вашето лично щастие е нещо бедно, нещо толкова тягостно за нейната душа, тя отдавна знае, че не е дошла, за да бъде просто щастлива тук. Вие мислете, че е важно кога ще сте с нея и колко години.

Истината е, че това е най-маловажното.

Дори когато ви слуша, тя пак не се отчайва.

Тя знае за какво е дошла, какво да направи с вас.

Сега търпеливо ви изчаква да приемете Мистерията на тази среща.

Лека-полека вдига булото на удобството ви, оставя ви знаци и ако се отдалечите тя пак е спокойна. В такива моменти вие ставате съвършено спокоен без да знаете защо, докато карате колата си някъде…. вие сте погълнати от Спокойствието на тази търпелива Любов.

Тя знае, че имате нужда от дистанцията,

защото и тя се е съхранявала в нея, докато на прага й е тропала Истината.

Писма в Soliloquy, където сме и аз и ти

Светлина

Continue Reading

Похвали без интервали

Допитай се до самолюбието си относно делото, което смяташ да извършиш, и каквото те посъветва, ти направи обратното. – Руми

Прочетох някъде, че похвалата разваля душата. Скоро след това си обясних защо на едни нечисти похвали, на които уж трябваше да се радвам, се обаждаше едно неприятно чувство. Слушах аз похвалите, а ме налягаше униние. Просто опит да да ти вменят величие, за да паднеш по-бързо. Вадят те от центъра ти, за да се разпръснеш по широкия свят, без стойност и копнеещ за похвали.

Случваше се да ми кажат, че съм амбициозна и решителна.

Не различаваха моите мили коментатори амбицията от любознателност. От време на време се случваше да се погледна през очите на тяхната перспектива и да им повярвам, което моментално се превръщаше в мъчение за мен. В този свят често има два варианта за хората – живееш или за семейството, или за работата си. В първия случай си герой, във вторият успешен човек или пък просто кариерист, който бяга от първия случай. С такива заблуди живеем доброволно всеки ден. С един куп етикети за професия, положения и не знам още какво.

Относно моята позиция – или номер едно или номер две? Още не броим до три. А аз съм тук, за да се уча от първо лице и поне да се науча да броя до три. 🙂 Горчивите плодове на амбицията от рано бяха предвкусени, тъй че изобщо не бях, където бях заради нея. Аз знаех, че резултатите на успеха постигнат с амбиция се изпаряват бързо като росата сутрин. След време, човек стои на края на лентата от живота си, чудейки се защо не е доволен. Дотам те водят амбициите, за по-далече трябват съвсем други мотиви и основи за живот. Видях резултатите й преди да тръгна по широкия свят, но ето че не можех да избегна – възприемаха ме по този начин.

Упорито при това. Ако на ден моите действия не съвпадаха с това твърдение, моето отклонение беше документирано моментално и бях помолена да възстановя хармонията чрез защита или в ползата на семейството, или на кариерата. Къде се намирах изобщо? Какво правя на кораба Земя и дали все ще е така? Това ме занимаваше всеки изминал ден все повече. Паралелно с това се опитвах да храносмилам чувството, че нещо не ми е наред и не е добре да не съм доволна от положението си.

Въпреки отдавана известната мъдрост, че похвалата покварява душата, от време на време все някой ще се изтърве да те похвали за нещо. Или още по-лошо ще те похвали за много неща последователно, докато не се убедиш да не правиш нищо повече.

Вече си великолепен, какъвто си приятелю! Гениален. Достоен. Блестящ. Поклон! Стой, така прекрасен, нека те гледам и да се успивам в красотата ти.

Не винаги е лошо да бъдеш похвален, разбира се. Понякога ще те ободри и развесели една похвала. Между похвала, окуражаване и вдъхновение има разлики обаче. Всяка изкривена похвала те смалява и ограничава само, ако си достатъчно сериозен, че да й повярваш. Като се посмееш над мерилото, с което гледат на теб, похвалата се разтваря и не заживява нито в гърдите, нито в мислите.

Да знаеш как да подходиш с отношението си към нещо не се учи с копиране, с правене, каквото правят останалите и мотивът винаги си личи – добър ли, какъв ли е. И хиляда отговора на въпросите започващи със „Защо“ пак не отговарят на човека, който пита с грешен изначален мотив. На него и знанието му пречи и всеки отговор му е недостатъчен, а аз спрях да издъхвам от опити да отговоря на всеки въпрос.

Дъхът е ценен, не го хаби на празно. Все да питаш е най-добрият начин да се криеш от себе си, защото все чакаш отговор отвън.

Arrivederci и не взимайте насериозно похвалите. Те винаги отлитат, откъдето и да са дошли.

Continue Reading

Мислите и нюансите на истината

Нито една мисъл, която някога е съществувала на този свят, не е била изгубена.

Има мисли, които не можем да огънем достатъчно, че да проврем през решетката на езика, тези мисли не могат да бъдат комуникирани, защото езикът е система и като всяка система лимитира индивидуалното преживяване. Това е закодирано в дизайна на всяка система – независимо каква е, тя е рамка. Затова истината или истините не могат да бъдат споделени или прехвърлени – може да има само нюанси на истината, знаци и следи, чрез които да я откриеш самостоятелно.

От тук следва, че независимо колко виртуозно и умно говорим, истините могат единствено да бъдат преживяни като опит. Всичко и всяка мисъл са в потенциално състояние, докато не се приведат в съществуването и не бъдат задействани. Ето защо въображението е ключът към истините и реалностите. То действа като ключ. Ето защо мислите са равносилни на действия и отделеността между мислите и твърдата материя, която е съществувала досега, е действала като протектиращ щит към материализирането на мисълта.

Сега има достатъчно хора, които възприемат това като реалност и ни се дава следващия ключ към нюанс от истината за съществуването. Практически всичко съществува едновременно на всички нива във форми, звуци, знаци и мисли (ние не знаем колко са нивата, психиката се самосезира като не позволява разбиране, което би довело до нейното разрушение). Основното, същественото е винаги в образувалите се празнини, които се появяват в следвие на нашите линеарни вместо пространствени представи. Тоест същността на Живота е в пренебрегнатото, недопуснатото, невидяното съществуване.

Единствената свобода, която може да бъде открита е в тишината на настоящия момент и затова всички учения в момента насочват към него – преживяването, от което се страхуваме, тъй като в него разбираме, че не играят роля контролът, концепциите и анализи от какъвто и да е вид. Нашите преживявания са безкрайно широки и ние хората сме една мисъл също така. (Лесно е да се чете, интересно и невероятно е да се преживее и малцина изобщо биха се заели с това.)  Ширината на едно преживяване зависи от това да развием сетивата си отвъд, това което наричаме днес „сетива“ или нашите пет оскъдни възприятия.

Вместо това обаче в общата реалност ние се опитваме винаги да набутаме всичко в една форма, един калъп, наивно нагодяваме истините така, че да са лесно храносмилаеми за нас като мнозинство, докато всеки един от нас продължава да изживява различна реалност и външният свят е нищо друго освен едно игрище, декор, който да поддържа илюзията. Декорът се променя толкова бавно или толкова бързо, че не можем да го забележим, защото ние (отново – ние) не се съмняваме в него. След като всеки от нас съществува в различна реалност, всички парадокси не са противоположности, а допълващи се истини в съществуването.

Continue Reading

3 причини защо от една тиква можеш да издялкаш чудовище, но не и да да изваеш човек.

За тиквите с любов

*При цялото ми уважение към плодовия зеленчук, който хората дълбаят щастливо по Halloween. Разсъждавах над тиквения символизъм след разговор, в който изразих не съвсем топлите си чувства по отношение на този вече типично български празник 🙂 

Истински тикви от pixabay

Е, аз пък съм свободна да си коментирам каквото пожелая. Особено за горките неодушевени тикви, които макар да са част от живата природа изобщо не биват попитани дали искат да участват в цялото това чудо. Нали сме на планетата на свободния избор?

Даже и веганите не ги питат дали могат да ги ядат, а ние всички очаквахме повече от тях. Моля никой, който се идентифицира с: празника Halloween, тиквите, глобализацията или позитивното мислене да не се чувства засегнат или застрашен. Всеки е свободен да празнува, каквото и както си поиска, стига да не подпали нещо или да наруши човешките права, например.

На това не се гледа с добро око.

За трансформиращата сила на тиквите

Ние възприемаме за даденост факта, че тиквите растат отново и отново всяка година. Замисляме се за преходността и трансформиращата сила на тяхната природа, едва когато тиквите започнат да се разхождат сред нас в несвойствени за тяхната природа форми. Например дегизирани като човек.

Елин Пелин е обърнал внимание на този неразрешен от вселенските закони проблем още с разказа си „Печена тиква“, като по този начин е подготвял Българския народ за приемането на Halloween като празник трансформиращ страха и осигуряващ нови права и свободи на деца и възрастни (например да ти звънне на вратата непознат ила да си сипеш едно-две-десет вечер сред тикви). Изобщо мистър Пелин се е стремял да ни поготви за празник, който влияе психологически ползотворно над нашето иначе поуплашено съзнание.

Да издълбаеш тиква, да се облечеш като тиква или да бъдеш тиква?

В този труден избор, в който и най-позитивния и политически коректен от нас е озадачен, настъпва момент, в който да дадем причините защо от тиквите стават чудовища, но не и хора. Това само по себе си, се надяваме, че ще накара съвременния човек, устремил се към великолепието на тиквения род, да се завърне към своя собствен – я, човешки, я български тук-таме. И без патриотизъм по Halloween, моля!

Гласовете ви чувам

Разбира се, интелигентният човек би проучил произхода на празника Halloween, би проверил мислено къде се намира на картата и би се запитал – защо след като всичкото познание се дава по света поне на няколко места едновременно, на нас просто не ни бил даден Halloween. Вие ще кажете, че ние каквото трябва, ние си го вземаме.

И сте напълно прави.

Че какво ни пречи да си го вземем?!

Дали е възможно този празник да е празен от съдържание за нашия народ подобно на изпразнена от семки тиква? Дали да не си вземем после и Денят на Благодарността от американците – той е положителен ден с пуйка. А щом белгийците могат да отворят музей за пържени картофки в Брюж, защо ние да не си направим празник на Шопската салата? В крайна сметка, ако другите ни постижения в света са непознаваеми за нас, ние всички ядем шопска салата и сами, и пред туристи.

След това затрогващо предълго встъпление, отклонение и една снимка, моите кратки тиквени разсъждения с три топ причини защо от една тиква можеш да издялкаш чудовище, но не и да да изваеш човек следват по-долу:

pumpkin-разсъждения

  1. Първо, тиквата е прекалено мека – с мекушавост не се стигала далече.
  2. Второ, подходящите за дялкане тикви са кръгли. Т.е. те  се развиват по хоризонталата, за да могат да си стоят по земята. На тях нищо не им идва „свише“ – само хорозионта гледат в низината, за тях висините не съществуват.
  3. Трето, една неизпечена тиква, опропастена в надежди да стане човек, би станала причина повече за смут, отколкото вдъхновение за другите тикви. От поразената тиква може да стане само един тиквеник. Разбира се има и тикви-цигулки.

Те са друга история.

Светлина

Continue Reading

Храм в Лондонски магазин – писма в Soliloquy, където сме и аз, и ти.

Писма в Soliloquy, където сме и аз, и ти.

          Събудих се рано. Почти като с шамар да дойда да участвам в реалността. Къде ли не се скитах пак в сънищата си. „Идвай си!“ – рязко нареди тази реалност. Тревожни сигнали се блъскаха в прозореца ми като птичи човки.
Разрътках очи, помолих се за секунда да стигна по-бързо тук и преди да се осъзная, до мен достигна далечен визуален сигнал – седнал човек стои обезсърчен на пианото си – и ни стон, ни звук. Като мен е той, когато не мога да пиша, превит и светлината не намира ни един процеп през Сатурновата кошара. Повдигнах се бавно от леглото, изправих се до възглавниците, докато гръбнакът ми се събуди и изправи съвсем.

Кой си ти?
Зачудих се…

Струните на пианото ти са по-дълги, отколкото виждаш.
Пръстите ти са свързани като клавиши с пухкавите облаци там горе. Днес не могат да засвирят, а през тях текат гръмотевиците на гнева ти. Мелодията в теб е малко изморена. А така ти се иска да оживее и да се качиш върху нея с радост, да полетиш в едно, да прескочиш стратосфертата и да се изстреляш в малката си галактика от симфонии, където и без това ти е мястото. Ще си повече в минор днес, разбрирам.
А това е добре също, мелодията ти още препуска до мен. Ще настроим отново разстроените клавиши и ти пак ще светиш като златно яйце. Така те сънувам -огромно златно сияещо „яйце“ в най-прекрасен костюм, изпреден от нишки светлина от онези, чиито ръце те милват, докато вървиш в деня си, погалват челото ти от време на време и отмиват ненужните мисли. Посреща ме мелодията ти, докато утрините се превръщат в следобеди, добрите писма летят към мен,
а птиците спират на прозореца ми.

Най-накрая си те спомних.

Кога те срещнах, кога те познах, кога ме налегна носталгията сред цяла зала с многобройни пиана – кое от кое по-красиво. И ти сред купчината инструменти, все нагоре гледащ, все за онзи дом си мислиш, чат-пат те спира някой да пита за цената на някое пиано, а ти доблестно я изричаш, както доблестно очите ти нагоре гледат. Пред очите ми сякаш на онова столче се издигаш. Ти имаше повече в себе си от цялата зала хора, от пълните етажи с купувачи и минувачи, от целия онзи многомилонен изкуствен град.

Пианист съзнал колко микроскопично е делото му в цялата вселена. Не беше дошъл да продава красивите, бляскави, безумно скъпи рояли в лъскавия Лондонски магазин. Беше дошъл този път да постои в тишина сред тях, да си почине от себе си няколко години. Сам не беше съзнал, че докато стоеше прав без цел, бе направил себе си на храм.

Светлина

 

Continue Reading

Слободната вдовица

Разказ Светлина - Слободната Вдовица

        Прабаба ми звучно именувала това цвете „слободната вдовица“. Тази невероятна жена доживя 99г. или 100г. без два месеца – половината от които като вдовица.
(А, да – без лекарства, инжекции, имунизации, майонеза, пакетирани продукти, със студена балканска вода, гореща кръв и твърдо против да прави нещо, което не съвпада с вижданията й. Страхопочитание само към Бог, другите неща са условни.)
Прабаба ми-войводата ни накара да повярваме безвъзвратно във всяка фантастична история, беше магнит от любов за децата, които обичаше маалко повече от възрастните, за които беше по-скоро острият език на истината.
Години преди да почине ми завеща подарък, който въпреки усилията ми и ровенето в няколко къщи, долапи и разрушени стаички – местата, на които бях заречена да търся, намерих случайно едва 20г. след смъртта й. В шкафа с хляба – Библия.
6-годишното ми „аз“ се материализира на момента, разтърка очи, защото не можеше да повярва,че от цялата вехтошария в старата стая тази книга беше изплувала и долетяла за директна доставка.
В шкафа с хляба. Че ти къде искаш да намериш Библия завещана от прабаба! – иронично се попитах след време.
Целият си живот е прекарала като войвода по дух, скитаща по нощите по горите, „Усойната“ и розите, и възможно най-рядко в домакинстване. Измисляла е прякор на всеки човек, който е познавала – обикновено сочещ безпристрастно някое особено тревожно качество в него. Винаги съм се чудела как някой външно толкова твърд и остър може да е толкова мек отвътре. Напоследък започнах да разбирам.
Е, леко си е била мразена от другите заради нечовешките количества труд, които е била способна да извършва. Извън домакинството.
За нея печен картоф в жарта беше достатъчно усилие за готвене и упорито не ни готвеше други ястия освен това (или пуканки). Когато почина, така и не скърбях, както сме свикнали да „скърбим“. Валеше си ноемврийски дъжд, а аз знаех, че тази жена определено имаше план и за живота, и за смъртта. Такъв дух не умира.
Изобщо знаех, че няма да понесе да гледа какви глупости се приказват в тази ситуация и щеше да си мълчи отстрани. Знаех, че си е и прекрасно, и напълно наред, макар изобщо да не ми е казвал някой, че живот можело да има и отвъд. Спомням си, че беше дала инструкции „никакви хартии да не се лепят по стълбове“. Мисля, че изобщо хорските разбирания ги беше разнищила отдавна и добре знаеше кое се прави истинско и кое „за пред хората.“
Светеше всеки път, докато разказваше за пророчески сънища, за златните съкровища, светии и провидения. Вадеше „пукалки“ от тигана, които така или иначе вече бяха наскачали по пода. Така си я спомням.
Или в пълно мълчание, в ъгъла на стаята, на малко столче, приличаща на миниатюрна фигурка на дете в тялото на много бавно остаряващ човек.
Тя е първата жена, която ме е припознала само няколко седмици след зачеването ми. Общо взето тя е съобщила, че ще идвам на тоя свят, когато майка ми сама още не е знаела това.
Веднъж на майтап отсича, че с тия „сокове като за бебето“, които й дават, ще доживее 100 години. Мирише още на дима от огъня. Портал към други неща. „Слободната вдовица“ никога не е израствала толкова, колкото това лято, между другото.

Нищо не е повтаряемо,
защото нови сме.
Слушай лятото,
когато притаява морния си дъх.
Слушай есента и тишината.
Листата старото ще вземат,
ще го отнесат.
По вятъра ще дойде непознатото.
Пред залезите ще изникне път.
Слушай зимата, когато дойде,
за да остави старото в снега.
Нови пътища разтварят се,
сезоните догарят и после пак ще се явят.
Хората се раждат, губят се
и после пак ще се родят.

Текстът беше публикуван за първи път тук.

Continue Reading

„Сама и дива“ ме наричаше – самодива

Попита ме баща ми защо страда родът ни. Отвърнах му:

Страдате, защото не се обичате, не почитате жените си, не са високо мислите ви и милост нямате.

Страдате, защото все искате да притежавате, да завладявате и така погубвате.

Страдате, защото светлината ми объркахте с тъмнина и избрахте лесните пътища.

Страдате, защото не разбирате, че вие не можете да контролирате, и че твърдоглавието ви е болест.

Страдате, защото не познавате законите на вселената и все в кръгове се въртите.

Страдате, защото избивате животните и не знаете кога да спрете.

Страдате, защото смятате майките и жените за слаби, а вие за техни господари.
Страдате, защото още не сте простили едно поробване, а не си спомняте своята отговорност.

Страдате по много причини, както виждаш, и ще страдате, докато любовта не завоюва смелите ви сърца, докато не станете течни като вода, докато не поканите мъдростта и мекотата; мира в душите си, за да си спомните съзнателно кои сте.

Затова страдате, мил мой род. И всеки сам смята, че може да се избави. Какво избавлени – та тук я имате, я нямате век живот. Прехвърляте болката на най-нежния и най-слабия, а той я приема, защото така е устроен, защото не иска да му огрубее душата, както груби станаха вашите души.

Страдате, защото таите обида към онези, които напуснаха територията ви, която вие наричате Родина. Защо се обиждате? Защото те са глупави и не обичат, а вие обичате? А не знаете ли, че така ги гоните от страната ни? Не знаете ли, че не признавате сами качествата им, не ги обичате и изпитвате ненавист към тях. Нима сте сърдити, че хората отидоха да донесат част от вас самите? Нима искате тук да останете, на кръгла Земя, но капсулирани в картата на Лъва? Това ли искате, наистина – да се закотвите към земята и да забравите небето? А ти самият защо страдаш? Нима не се бориш и ти за чужди каузи, в които не вярваш, нима не страда от това и твоята душа! Вярвания без мисъл и дух не са потребни, отвори сърцето си, очите си и слушай песента ми.

Тогава той каза:
Върви си от мен тогава. Пращам те да обичаш най-тежкия за обичане от всичките войни на България, да докоснеш сърцето му и той да стопли душата ти.

И пак ме обрече, както той си знаеше, не както аз разбирах. Но не познаваше той собствения си войн. Силен духом беше, но жена покрай него не можеше да живее. Спасение беше и наказание беше да обичаш някого, когато и двамата повече обичате Бога. И заедно бяхме, и врагове бяхме, и спасители един на друг бяхме. Черна година настана и аз непримирима бях, и спасена бях, но и себе си вече не бях.
Наказаха ме заради истината като много други и изтърпях наказанието си. Това дето изживях по върховете ме упъти още по-силно да намеря своите, да заживея с тях в гората и да се върне словото при мен. И пак той нарече светлината тъмна, и пак мен обича, както можа и пак мен отхвърли хиляди пъти да си тръгвам, докато не се научих сама да вървя през страшните гори, докато не се слях със светлината и не изпълних заветите – чак тогава ме освободи.

„Сама и дива“ ме наричаше – самодива.

Кои сме сега, кои сме били – не правим ли ние едно и също, белязани сме и карти лежат по кожата ни,
сълзите попили са в твърдата Тракийска земя и нашата орис е най-милата, най-свидната, защото всяка цена ще платим с любов от любов, но от любов не може само двама да бъдем. Ние това избрахме сами по Божествена воля, да се гоним по кръглата земя, да намерим своите и да забравим болките си едно десетилетие по-късно или векове време, което искаш избери – и двете са истина. 

На колене до него паднах, ръката му хванах и си спомних кога отново заедно сме били. За ръце хванати, хората водихме и възпявахме светла любов, обичани бяхме тук, защото обичахме и няма гроб за такава любов.

Светлина

Continue Reading

Аз сред тях и те край мен

На повърхността изглеждаше обикновен човек. Говореше като обикновен човек, представяше се като такъв, скромничеше, когато се очакваше от него, играеше играта, когато се очакваше ответен ход и беше изобретил този железен и задоволителен начин да присъства, без да участва, докато в него бушуваше, гореше и твореше нови пожари,…една идея.
Идеята расте, порасте, стана по-голяма от него, по-голяма от живота му, по-голяма от учтивия господин, в който се бе превърнал, по-голяма от успехите му и в един момент просто скочи, срина цялата аранжировка на човек, 
която си бе създал и го направи гол, бос, цял от думи и истина, 
готов да щурмува този свят, все едно днес беше стъпил на него и не бе вкусвал и капчица от фалша му. 
Сети се за онова, което казват… за двата важни дни от живота: онзи, в който се родиш и онзи, в който разбереш защо …и се засмя на цялото си съществуване до този момент

       За тях аз наистина изглеждах като един луд човек. Тази моята решителност за живот ги плашеше до мозъка на костите  – не тя сама по себе си, а  терзанието дали един ден няма да се обвинят, че не са я проявили. Терзаеше ги как така и дали имам правото да си я позволявам. Как така ще пристъпвам нормите на всеобщите хватки от фиксирани убеждения. Дали имаха и те нужда от малко решителност? Къде ти решителност сред догматици.  Те по принцип са пасивни към себе си. Онзи един ден, в който си даваш сметката – проявил ли си я смелостта да живееш или не, е единственият Страшен съд, самоизкован от избора за инертен живот. Интуитивно, но смътно те усещаха, че списъците със съжаления и желания се пълнят, а постиженията не помагаха да се изпразват.

    Сред тези хора аз бях наистина луда – и като такава, „приемана“ като толкова различна – т.е. съврем направо казано Неприемана. Проявявах пълно разбиране към тях.  Проявявах разбиране към жестокост. Луд човек, наистина – съгласих се с тях, луда бях. Не съчувствах, защото моето съчувствие никаква работа нямаше да свърши, а и нищо за съчувстване нямаше. Ако съчувствах, то щях да съ-чувствам към чувствата им на гняв, обида, осъдителност, а това си е съжаление и като всяко съжаление – излишно. Други топли чувства за съ-чувстване бяха като цвете поникнало насред пустинята, които празнувах като лятно слънце в зимен ден, устройвах си малки душевни пирове покрай тях и се топях в блаженство. Господи, какъв напредък сме постигнали. Господи, тук дори веселост дойде. Без обръщенията към Господ, така си звучеше в мен. Остана ми единствено да не реагирам, да разбирам ли, разбирам. Погледите издаваха осъждане, противоречие, борба, но неправилна. Един новоизбран враг бях – по-лесно е да се насочиш срещу един човек, от колкото срещу многото свои противоречия, защото, ако разбереш, че самият ти си и противоречието, и борбата, и конфликта.. с кого ще остане да се сражаваш?


Реших, че ако и това премина ще се свърши с тези случки. Вместо да се свършва обаче, разбирам, че е толкова често срещано, че ми остава да подминавам по-лесно, спирам по-рядко, да разбирам все повече. И като се научих така простичко да гледам на нещата – ме спират мен по пътя и от един поглед знам вече, и от обяснения нямам нужда.

Как се радвам като срещна такива очи! Ставаме двама като цветя в пустиня, хванали крака, забягнали по света, докато са ни говорили, че загубено нещо „не може да хване крака“,
а аз със сигурност знаех, че не само крака сме хванали – на плешките си усещах как крилата пробиват и се извиват нагоре.

 

Continue Reading

Така им било (за)писано.

Image source: venturegalleries.com
Изображение от: venturegalleries.com

Знаеш ли как си представят поетесите – като смахнати, отнесени и винаги объркани жени. Пълна глупост е. Знаеш ли колко поетеси са били и войни, и скиници по горите; нощували са сами, общували са с лисиците, и с таралежите, а зимата са ги следвали малки бели сови без страх от сняг и студ. Отбивали са от пътя колите си, за да танцуват под небето и тогава да продължат. Само илюзии има за пишещите. За поетесите, и за писателите, и за поетите, и за писарите. Другата илюзия е, че знаели как да обичат. Глупости. Най-малко знаят, помни го. Те все обичат в някакво друго пространство, все не могат да го споделят напълно, все имат онзи вкус към невъзможната, страдаща любов дето храни думите и словото им. В най-грозната си форма бръщолевят за други пишещи. С разбиране. Но за любовта – след нея, преди нея и по време на нея все се наричат „сами“. Това са писателите: производители на системни бъгове в любовта, от търсене все пропускащи, удобно заставащи зад предтекста на всякакви външни условия. От разбиране, все неразбрани. Сами себе си все необичащи достатъчно, все редактиращи – думите си, себе си, любовниците си. Дай им да редактират, да сменят, немирни, загубени в пространствата. Но не всички са такива, не всички писатели. Има едни дето се пазят с тамян от собствения си ад и излизат да бродят, творят и живеят, да не страдат под тракането на собствените си оглупели умове. Има такива дето обичат реалното и фантазията наравно. Живеят и двете отвътре и отвън, във висини и дълбини. Дето не обичат като полудели, а като като нежни ефирни същества в обвивки на хора. Наистина от ефира са те, от безкрайната шир, защото обичат живота повече от собствените си писаници. Биха захвърлили всичко, съзнавайки колко е мъничко делото им, съзнавайки, че един живот не стига прекаран в пожълтяла хартия, че истинските уроци са в докоснатите устни, не описаните до най-малка подробност тръпчинки. Струват си да бъдат обичани тези, струват си, истински смелите.

Да пишеш е като да се давиш, все по-надълбоко потъваш, направо чужд на себе си ставаш. Задушаваш се дълго, после дишаш, …приключи.. олекнало ти е, малък коректив на сенчестата част от душата. Влизаш в едно задушливо мазе преди това обаче, на триста метра под земята, все по-малко кислород след всяко стъпало, на ада прилича по напрежението. Това са на големите представите.
Като малък ти слагаха инжекция, само дето моментът преди дулото на иглата да пробие плътта трае вечно и все не идва краят. Времето се разширява и ти като пълен хитрец гледаш диаметъра на иглата и се опитваш да отгатнеш отзвука от болката. После приключва, олекнало ти е, чист си – герой. Това са на малките представите. Забравяш слабостта, която си проявил и всичко е ново. Ние помним обаче слабостите си, недоверието си.. те се трупат в нас и напомнят за себе си и сами. Слава на Бога за музиката, думите, четките, боичките, словото и любовта, любовта, която ни помага да не се забравим съвсем. 

В самия себе си човек трябва да влиза въоръжен до зъби. – Валери Петров

Continue Reading

Отшелници

Мога ли да постоя за десет минути в тишина до теб?

Няма да говорим, няма да мъдруваме, ще си мислим само, че сме благодарни, че сме тук и съществуваме,
че ни дадоха правото да се полюбуваме на истината, че ни подариха велико благо, че докоснахме душите си. И толкова.

Ще постоим в тишина двамата, както много пъти ти сам си стоял и както много пъти аз съм стояла.

Има хора, които са по-добри по отделно, отколкото заедно. Тази хорската заедност би ги задушила съвсем. Единствено нежността на раздялата ги топли, че пак ще ги заболи и после пак ще е хубаво отново, пак ще е „у дома“.

На какво ни научиха – да сме заедно, дори да боли от лъжовност?

Да не се разделяме, да се търпим, да се оженим по възможност, да имаме деца и дом, и телевизор, и в неделя да виждаме вашите и нашите. Чудя се кой от нас би избягал първи от тази „рецепта“ и все тая, вероятно и двамата ще се избием за вратата или прозореца.

Да, толкова е невероятно, че съвсем не искаме да ни се случи. Не искаме да отброяваме времето, годините, годишнините, трофеите. Отброяваме езера между нас, езера от самотност. Какво да си кажат двама, които не вярват във мислите си, понеже са еднакви? Какво толкова има за казване. Няма. Грехопадение, ако има, то е, че съм осквернила тази тишина с текст.

О, дано да не ме питат за теб.

Дано, дано.

Вече нямам нищо за казване, само тишината остава плюс трийсет и една хиляди думи, половината, от които ще си останат в малките часове. На какво ни научиха, че не успяхме да се отучим, че няма значение какво ще се случи?

Сами сме заедно, а заедно сме още по-щастливо сами. Отшелници, щастливи, радостни отшелници. После за щастията ми говори! Че аз на тези щастия се смея… без тъга по тях.

Continue Reading