Потърси ме, когато си тих

Величието…
величието е толкова скучно.
Ти ми казваш,
че някой там бил велик.
Аз ти казвам –
това ми е чуждо,
потърси ме, когато си тих.

Светлина

Мили хора, толкова често се тревожим какво ще стане от нас.

Във всеобщата си тревога какви ще бъдем

дори сме измислили да питаме години наред децата,

да ги тормозим с този въпрос, какви искат да станат.

Днес, докато се замислям през колко бързеи,

водопади и блата минаваме в живота си,

си давам сметка, че всички безпокойства са ненужни.

Ние сме създадени, каквито сме, 

не сме нито едно от онези неща, които искаме да „бъдем“.

Някои цял живот се стремят да станат нещо нов и успяват.

От едно заглавие, на друго заглавие.

От едно понятие на друго.

От определение до определение.

Едно нещо наблюдавам за различаване.

Има трудности, които са дадени за преодоляване,

там ни трябва кураж и мъдрост.

Има други, които са ни дадени за „отрезвяване“,

там ни трябва смирение и да си позволим

да не знаем какво е най-добре за нас.

Понякога знаците са като…

Хей, не, не го прави!

Спри малко, това не е за теб – ще страдаш, ако продължиш така!

Ще нараниш и други. 

Понякога са като… 

Не ги слушай!

Това е твоето и вътре в себе си го знаеш – продължавай.

Остави комфорта, скочи високо!

И така, от всичките умения и етикети, които можеш да придобиеш в този свят, 

най-слабото обучение е по слушане на нашия истински глас.

До тук бележката ни е много слаба, 

много слаб клас сме по това. 

 

Преди да чуеш другите, чуй себе си.

Преди да искаш съвет, пожелай решението да дойде при теб. 

И така, отвътре-навън, се завръщаме по малко към себе си. 

 

 

 

 

Continue Reading

Музика, Слово и Танц в Родопите

Handwriting by Svetlina Trifonova

И така… svetlina.org и стана част от идеята за едно видео. Този сайт не е блог и аз не съм блогър наистина, но си нарушавам „правилата“ и ви разказвам съвсем кратко за едно интерестно преживяване. Българското сопрано Денислава Станева, цигуларката Гинка Радилова, танцовите стъпки на Пепи Костадинова и моите пишещи ръце, се събраха заедно в заснемането на една нова версия на „Притури се планината“ на Стефка Съботинова.

Преди да въздъхнете и да си кажете – „нови песни не се ли правят вече, стига старите“… ще ви кажа, че знам, че за музика не се разказва и съвсем скоро ще ви споделя видеото тук. Изпълнението на Денислава съвсем, съвсем не е обичайно, а цигулката и гласът й осветяват тази дълбока и тъжна българска песен.  Сега просто някои сини, бели и червени моменти, кадрите и продукцията на клипа са от Манол Николов (Shoptopstudio) и Климент войвода (Да, имахме си и войвода!) Би могло да се каже, че изнесохме операта в планината. По време на видеото снимаше фотограф Кристина Ликова.

Денислава Станева – сопрано, кадър – Манол Николов
Пепи Костадинова – танцьор и инструктор по танци, кадър от Манол Николов
Гинка Радилова, цигулка; кадър от Манол Николов
Пиша с пръст във въздуха, каквото правех от дете – това правя и днес :), кадър – Манол Николов

Очаквайте продължение съвсем скоро :)) 

Continue Reading

Седем години след Гент – тихата приказка

Един град ми разказваше тайната си

Castle of the Counts Gravensteen – Ghent, Belgium

От живота ми в Гент остана един пътепис от най-странния ми ден там и най-тихата, всепоглъщаща разходка.

Освободена от задачи, освободена от ума си, преживях съществуването като нещо чудно, необяснимо, всичко покрай мен – като декор, като малък музей, като сцена от пиеса.

Гент е побрал приказки – светли и тъмни, и носи отпечатъците им. Дори тук, от изгледа на Gravensteen към кулите, се качих за въздух, за глътка въздух, защото преди това ни показваха най-детайлно и красноречиво как са се измъчвали жестоко човешки същества вътре, с което за съжаление този замък се слави. 

На мен наистина ми върви на замъци в живота, обаче не очаквах това, когато отидох. За мъченията няма да ви разказвам, можете да прочетете някъде какво стои в паметта на човечеството и то не само в Белгия.  

 

 

Този разказ е за друго.

За необичайното, странното, невероятно чудо да си жив.

Черпя ви с чаша от това чудо. 

 

      Идеята за туризъм на място, което чувствам като свое дойде без покана. Рахождах се с картата, търсейки един ирландски ресторант. (Ирландските ресторанти имат странна роля в живота ми.)

Гразлей. Най-посещаваното място в Гент – за срещи, за разходка и чаша кафе.

За първи път откакто бях там вървях бавно, спокойно… Без да мисля дори къде отивам. Няма срещи, няма изпити, времето този път е спряло не само в този град, а и в мен. Отивах към Сейнт Баафс, където група туристи бързаше да се скрие от идващия дъжд. Но дъждът не ме вълнуваше. Той беше някъде в бъдещето и там щеше да си остане, не трябваше да мисля за него.

Вървях в малките, тъмни улички, а над мен облаците се нижеха по-бързо от всякога. Тъмни облаци от памук. Остри връхчета на къщи и катедрали, стояха безмълвни, непомръдващи, сякаш си бяха обещали да оставят този град да разказва приказката си. Площадът на Сейнт Баафс беше малка театрална сцена. На петдесетия ден от Великден бе все още празник и се усещаше. Подминах филхармонията, където се чуваха нежните звуци на пианото, а огромната порта беше отворена… канеше шумът от улицата да утихне, да спре и да слуша. На края на улицата грееше светлина, а наляво цигулката от площада отново стигна до мен.

Минаваха файтоните, хората, времето. Върнах се назад. И нищо друго нямаше смисъл освен този момент. От колко време не съм живяла сега

Какво се е случило с мен, та трябваше да попадна в една приказка, за да объркам всичко, да загубя всеки сценарий, за да разбера, че ако знаеш края на пиесата, вече си загубил удоволствието от цялата развръзка?
Дъждът заваля. И просто го оставих да ме мокри, докато не стигнах Воройт (Vooruit – произношението ми остана чуждо и след половин година, прощавайте, ако има експерти по фламандски наоколо, за мен е Воройт, за да си запазя „езика“ жив).

Скрих се под покрива и просто гледах дъжда. Срещу мен орнаментите на една сграда разказваха цяла история. Пред мен една възрастна двойка ми се усмихна съучастнически. Те бяха попаднали на същата сцена. Стоях така… и се сетих за един филм, популярен, момичешки.
Момиче стои край Сена, някой й помаха от лодката, плаваща по реката. Сега може би единствено това липсваше. И ето… пред мен мина един автобус – скучен, жълт, както винаги и както всеки автобус там. Но от него ми махнаха две деца.

Какво ставаше с моя ум….
Сам ли беше започнал да пише сценария този път… И защо реалността му се връзваше и материализираше всяка моя мисъл. Днес вярвах във себе си и тази вяра не идваше от мен. Затовая я имаше. Защото… може би трябваше да дойда тук, за да повярвам и в себе си?

Да превъртя онзи ключ, знаейки, че влизам в своя собствен домейн, в малката партерна стаичка, която за квартирите в Гент се брои почти за цяла къща в къщата. Знаех, че превъртя ли онзи ключ, отварям нов живот в живота си.

Колко поетично…

А може би просто заобичах отново чисто и се разля по…. Улиците, файтоните, песента на камбаните, магазините с шоколад, осветените топли барчета, наредени по улиците.

Къде е Чичо Шекспир сега да разтълкува изкривено ли виждам света? Или съзнанието реши да си играе и да ми покаже света като като построен декор. Кого да подкупя, кажете – да не се връщам дори за минутка към малодушната прозаичност…В това вдъхновение мога да живея.

Казвам ти, мога да живея много добре. Не ме вади при никакви условия, за никакви умни задачи, за никакви чудесии. Ще ме оставиш там да си живея и това е! Навън не искам. Навън само по импулс за разходка, като онзи ден, когато със съзнанието ми ставаше нещо.

Ако тези мои пет сетива не са се побъркали, загубили контекст и смисъл… как да си го обясня това. Кажи как да ги запазя така – да усещам в безкрайност, в грандиозна моментност и в цялото царско величие на тихата разказваща приказка…как се усмихвах в дъжда.

 

Спомени от Гент, от зимни до летни.

Личен архив

 

 

Continue Reading

Този път е безконечна Любов

 

Всичко се подрежда.

Всичко днес се хармонизира.

Всичко говори езика на Бога.

Всичко, към което протегнеш ръце е свещено.

Този свят е условие, за да пребъдеш в Любовта.

Всеки знак по пътя ти е осветен от Духа.

Всеки знак по пътя ти отстранява съмнението.

Всяка стъпка с нозете ти е защитена.

Всяка нежност проявена от теб е цяло вълшебство.

Всеки ден е крачка към Мъдростта.

Всяка мисъл лети устремена.

Доверие, доверие трябва.

Този път е безконечна Любов.

Continue Reading

Втори ден от Новата година и 721 думи

Е, днес нищо ново. Нищо по-ново от една тема, която безброй пъти се повтаря. Такива хора, хората на моята тема идват често, търсят такива като нас чудаците за съвети привидно. Навярно усещат, че има нещо, което пропускат и идват да питат това и онова. И аз често отговарях, но днес си мълчах. Разбрах, че единствено хабя думи. Мислят, че все едно крия някакъв тайнствен ключ за магическо разрешение и започват да говорят и говорят… а това не е така. Ако крия нещо – то е неуморен копнеж за височината и красотата, за разтварянето във великолепното. Това ме кара да не взимам сериозно много други неща.

Съзерцавай.

Има хора, които ремонтират дома си по двайсет пъти, строят си къщи, купуват апартамент след апартамент – и не намират уют, покой и живот, за който да благодарят. Все преустройват нещо. Никога и не търсят истински, маскират, преструват се, че това е някаква външна игра, която ще се разреши така, по този начин, с външно ремонтиране. И в цялата тяхна драма се таи една тиха мизерия, мизерия на нежеланието да оценят живота си, че го намират за неизбежен, не го виждат като дар.

Онези, които не са съгласни да живеят фалшиво устроен живот, напускат техния „уют“, защото той е толкова глупав, толкова недостатъчен… А другите все ремонтират, преподреждат и никога не им е подредено, никога не им е спокойно. Спокойствие не намират нито в себе си, нито в другите, нито в храната, нито в хапчетата, нито радост виждат, защото са заети винаги с външни неща, които интерпретират отново по този жалостен метод.

На ден #2 от 2018-та си пожелавам да не бъда покрай хора, неспособни да прошепнат една добра дума. Да бъда покрай хора, които ценят дълбоко живота и шансовете, които ни се дават, които обичат, които прощават, мислят, чувстват с цялото си същество, изразяват, танцуват. Не като аристократи. Като деца!

За горните хора? Как да се помогне на такива хора?

Аз дълго време слушах техните проблеми, илюзии, недоволства, утешавах ги (грешка), посочвах им неща (друга грешка). И каквото и да им кажеш, каквото и да им дадеш, каквото и да им посочиш – безуспешно е.
Те трябва да се сблъскат с онова, което са създали, с илюзията за цялото им съществуване и да си позволят да ги заболи, както го заболява всеки, който започна да опознава себе си. Оплакват от сутрин до вечер, жалват се, настояват другите да бъдат добри с тях, а те… те кога са добри?

Наблюдавай.

Все не оставят място за Бог. Как да бъде тогава Бог с тях? После казват, че го няма, че животът им е една голяма драма. Тези хора са попили в кожата си това вярване за техния живот, неблагодарни са за даденото и отново животът за тях се проявява като някаква непоносима тегоба, с много сложни неща за разрешение. Дори и най-драматичният живот не може да бъде драма, ако не е възприет като такава.

Може да е пълен с красота, дори и най-трудният живот, вярвам, че може да бъде извисен, погледнат като тържество, като възможност за скок на духа, разширение, жажда, молитва, решителни стъпки, борбеност – всички красиви неща, които претворяват живота ни. Това не е обвинение, това просто една категория хора, колкото и да не ми се ще да категоризирам, има болно съществуване, без желание за лекуване, без жажда. Не можеш да помогнеш на онзи, който не желае да прогледне, който предпочита самосъжалението пред това да изчисти прозорците на съзнанието си.

Същевременно отварям пощата си и чета @, изпратен някъде покрай планините Атлас…

Мисля, че знаеш вече, за мен… пътуването е по-важно от пристигането, да се движиш с цел.  Дори, ако целта е само да се движиш, да следваш най-тихия намек на приглушен шепот, на мистерия и привличаща красота, а дори не съм сигурен, че не е просто вятърът изчезващ в нощта, който ме води.

Когато се събудих, се чувствах по-лек. Олекнал точно с един телефон и едно портмоне. Въпреки това, докато слизах от автобуса, спрях спокоен и безмълвен, без един цент на мое име. Формулирах план, за да открия къде съм се събудил.

Чувствах, че това е по-скоро подарък, отколкото кражба. – J.

Той не споменава Бог на нито едно място, нали? Но във всяка дума това виждам. Виждай любовта навсякъде, виждай я, когато ти отнемат нещо необходимо. Виждай я в оплакващите се.Те просто не са намерили изхода за илитане все още. Един ден, и те ще го намерят.

 

 

 

 

Continue Reading

Ръчно декорирани, вълшебни картички с послания

Handlettering, cards

    Като започнах да правя  Ръчно изписани послания намерих 1001 приложения на този малък занаят. Ръчно изработените картички с послания, които ви показвам тук са декорирани и надписани от моя милост.  Вътре са надписани с туш и перо.

 

 

 

Благодаря ви, че споделяте работа ми, тя ми е любима. Използвайте бутончетата по-долу, за да достигнат красиви мисли и идеи до повече хора.

Надписвам ръчно специални послания с красиви, вдъхновяващи и поетични мисли на:

  •  картички
  • специални покани
  • известни и нечути досега цитати 
  • ръчно надписани писма
  • текстове на песни
  • Copywriting услуги като писане на имена, заглавия, резюмета на любими текстове, слогъни, надслови

Пишете ми на svetlina.triffonova@ gmail.com или Думи от Светлина във Фейсбук.

Continue Reading

Белият сняг чакай под златното слънце

Белият сняг чакай
под златното Слънце,
до клоните на стария бряст,
пред нозете на малкото зрънце.

Друг свят търсиш.
Друг свят.

Но всички борове подредих тук за теб.
Да протягат върха си в белоснежния свят,
да те поръсват снежинки от време на време.
Тук учи се да бъдеш и цял, и крилат, а нозете ти ще поносят конете.

Твоят ход ще ускорят.
В този стремеж, и навътре от времето, ще олекнат нозете ти от тежестта на света.

Пътя ти ще скрия, да не го видят отвън, в прегръдката си сълзите ти ще попия.
Бели коне, крилати приятели, правят от себе си впряг пак за тебе.
Тук-там, във Вечността необятното страховете ти отведнъж ще отнеме.
Под крилата на белоноги вестители, ще се носиш, докато те чакам да дойдеш при мене.
Свободно да пееш, свободно да търсиш, да протягаш ръце, да потапяш в снега тайната мисъл.
И така, докато върти се в безумства светът, ще се дигнеш, невидимо, диво над устрем и смисъл.

Има нагоре.

Нов е денят.

Аз самият с ръка ти пиша.

В моя покой полети. Ще ти припомня всичко, което обичаш.

Защото всичко, което обичаш лети и без него не можеш да дишаш.

Там където съм аз, си и ти. 
Там където си ти, съм и аз.

Спомен от някогашен, недописан твой стих, намерих под стария бряст.

Днес го доведох при теб, сам да лети.

Има нагоре.

Още много нагоре.

Ще те вдигна до себе си, ще те вдигна.
Днес вземи конете, които изпращам,

а за утре и дума не питай.

Знаете ли, че от скоро можете да подарите част от него като специално ръчно надписано послание?

Творческите идеи, над които работя иии..неща за сваляне безплатно.
Използвайте бутончетата по-долу, за да достигнат красивите мисли и до другите.

Continue Reading

Как да бъда духовен?

43+1 съвършени стъпки за съвършени

  1. На първо място, използвай думата духовен при всеки удобен случай.
  2. Обгради се с дзен монаси, таро специалисти, йога инструктoри, психолози и поне дузина водачи с умения за врачуване, с които да ходите на тъмни места извън географията.
  3. Скачай на един крак и се върти на място.
  4. Събирай се и си говори с други духовни хора, за да подсилите егото си.
  5. Изтъквай всичките си грешки публично.
  6. Използвай думата Енергия.
  7. Напомняй, че Всичко е Енергия. (Това е много важно!)
  8. Прави комплименти за аурата на другите.
  9. Блъскай си аурата с други като теб на семинари, в манастири, ашрами и други. Корекция – без ашрамите, там май има достатъчно място!
  10. Забрави чувството си за хумор.
  11. Предизвикай съкращението си на работа нарочно или се провали на изпит. В крайна сметка вече си духовен – нямаш нужда от тези неща.
  12. Гледай в една точка с часове.
  13. Разказвай, че си постигнал вечен покой и ще стане.
  14. Споменавай имена на други „по-духовни“.
  15. Давай винаги Себе си за пример.
  16. Изгради си нов невъзможен характер!

    Бонус съвет – качи се на главата на някой, който е по-назад в еволюцията.
  17. Бъди суеверен! Тук понякога суеверните са духовни.
  18. Стани алергичен към всички недуховни хора.
  19. Защитавай гледната си точка като единствена.
  20. Повтаряй толкова позитивни утвърждения, че да не знаеш накрая какво мислиш по който и да е въпрос в живота.
  21. Пий вода от извънземните и по възможност общувай с тях всекидневно.
  22. Демонстрирай духовните си способности при всеки възможен повод.
  23. Не казвай, че си се научил да изпускаш трохи и да трошиш чинии в този живот. Подчертавай, че това са умения, за които са необходими поне няколко живота.
  24. Замени пословичния мързел с пословично любуване на всичко.
  25. Вдигни високо нос. Ако е някой е недоволен, кажи, че е за да „повишиш вибрацията си“
  26. Престори се на котка. Те са по-духовни и вече знаят как да медитират.
  27. Повтаряй до насиняване колко е важно да си духовен.
  28. Наблягай на горното особено пред тези които не искат да чуят.
  29. Бъди перманентно объркан и крайно непрактичен.
  30. Изяж колкото чия и киноа можеш! Наведнъж.
  31. Намери вегани, които са също толкова агресивни, колкото месоядците.
  32. Казвай, че Бог е Любов с пълна уста.
  33. Стреми се да напомняш на хората за тяхната карма.
  34. Излъчвай увереност, категоричност и надмощие, докато не спечелиш всички духовни хора на своя страна.
  35. Ходи само на духовни места. А, и енергийни също.
  36. Бъди непрекъснато нащрек за някой по-духовен от теб.
  37. Напълни дома си с кристали и по възможност нацяло заживей в кристал.
  38. Създавай духовни конфликти от безусловна любов.
  39. Винаги давай неясни отговори.
  40. Манипулирай непрестанно. Ако някой не те харесва, кажи му, че е пасивно-агресивен и му дай контакт на някой от специалистите.
  41. Прочети минимум един вагон с духовна литература, докато напълно се отучиш да разсъждаваш самостоятелно.
  42. Говори назидателно, това само печели добра карма!
  43. Кажи, че това ти е последният живот на Земята. Това оправдава всичко! В крайна сметка… е тяхната карма.

Е, честито за начало е добре. Сигурна съм, че и Небесата ще са очаровани. Надявам се, че сега си вдъхновен да бъдеш истински духовен човек :))) Не забравяй, че в духовността има степени – вероятно духовен, духовен, изключително духовен, крайно духовен, великолепно духовен и извъндуховен. 

P.S. Ако някой наистина не е разбрал, с тези 43 точки се шегувам. Все пак ако не е разбрал, той е наистина духовен и вече приема всичко сериозно, следователно може да коментира, а аз ще се поуча. Статията не претендира за уникалност, написването й беше лесно. 

Знаете ли, че от скоро можете да подарите част от текстовете на сайта като специално ръчно надписано послание? Разгледайте творческите идеи, над които работя тук или си свалете част от тях безплатно.

Благодаря ви, че споделяте работа ми! Използвайте бутончетата по-долу, за да достигнат красиви мисли и идеи до повече хора. 

Continue Reading

За приятелите, с които винаги си у дома | Неизпратени писма

На онези,

с които винаги се чувстваш у дома.

На Йерун.

На невероятната история на нашата среща.

Един ден ще разкажа историята.

 

Приятелството пише писма

Знаеш ли, има много малко хора, с които мигновенно се чувствам у дома. 

Прекрасно е да си за някого този, да сте си дом един на друг. Не знам дали има думи да опишат какво означава да се чувстваш разбран без да говориш, приет без да си познат, скъп без да си привързан, обгрижван без да изпитваш тежест, подкрепен без да изтощават силата ти и окуражен без да са нужни доказателства.

Аз знам какво е да изгубиш дома си. От къде знам и как не е важно, но знам. Знам какво е да стъпваш на мидени черупки в този свят и да се чудиш твоя дизайн дали е пригоден за това място. Затова тук в този красив живот, когато с някой бъдем дом един за друг, всичко друго заглушава смисъла си.

Това е писмо за приятелството, където се чувствам благословена и възнаградена, там където откривам най-важните неща. И макар всеки да живее по своята линия, своето време и живот, има срещи, които оставят по една марка за писма в паметта ти, самолетни билети между тефтерите ти и ревността на онези, които са те искали близо до себе си, но просто не се получава така. 

Приятелство, за което пръстите ми са писали до последния момент на прекрачване на вратата на самолета, когато последните ти думи са… „вече наистина тръгвам“ и пак не знаеш кога ще се срещнете пак.

 

Приятел

Виж приятелю,

можех да се откажа толкова пъти.

Да повярвам,

че сме немощни, грешни, изгубени,

можех да се сломя от лошата дума на другите,

да се доверя на съмнението,

да остана без да мисля много с онези,

които копнееха да се веселим и усмихваме заедно

без да споделяме искрено заедно, каквото и да е. 

А аз оставах.

И оставах в нашите срещи толкова пъти,

че чак сега започнах да разбирам,

че моите писма все пак имат смисъл.

Оставени сме да се срещнем

с неравните си страни,

с мълчанието,

колебанието си,

с бавния ход на времето,

с монотонното изражение на часовника.

Може би да те утешавам не е било най-доброто решение.

Знам, че не беше, приятелю.

Аз знам коя трябваше да бъда спрямо теб.

За съжаление не успях.

Пиша писма, утешавам, приютявам

и събрах странници от всички посоки.

Не е най-добрият начин, знам.

Но тогава това знаех и следователно това правих.

Не прогоних,

не изоставих,

не затворих вратата си,

не пестих вечерята,

средствата, времето,

мислите и насърченията.

И когато най-малко очаквах,

когато останах с крилете на самолетите,

се появи и за мен приятел

от нищото, с табела в ръка

на нова гара, на която пишеше Светлина.

Ще ме питаш дали пишеше това на табелата или на гарата сега, нали?

Гарата беше тъмна, мрачна и зимна,

а табелата пазя до ден днешен.

Гарата е все така в Белгия,

кротко отрупана от безброй колелета.

Има и гара Светлина в България и това е друга история. 

Някъде близо до „Отдих“ е …

винаги го намирам за много мило, че се намирам между почивката и всичко останало ;)) 

И така…с около 40кг. багаж,

в една запустяла стая с повече прах,

отколкото можеш да измерят очите ти,

намерих нов дом сред нищото.

За пореден път нищото

беше цивилизацията, каквото я знаеш днес –

с университети, рейсове, магазини и други добавки.

С мъгливо време и тежък вятър.

С по-тежък куфар, отколкото мога да нося.

С повече неизвестни и препинателни знаци,

отколкото мога да реша в сложно уравнение.

На всичко това, когато най-малко очаквах взех, че открих приятел.

И моят багаж стана по-лек,

щом видях, че ми сочи

красотата на езерото отсреща.

Моята вяра все нарастваше,

 ден след ден,

когато още не вярвах в себе си –

някой все пак вярваше в мен.

Когато ме беше страх,

някой ми каза: Опитай.

Когато куфарът беше тежък,

някой каза:

Да му измислим име.

Дай да го понося аз малко.

Когато останах сама някой попита:

Имаш ли храна, да ти донеса ли?

Топло ли е там вътре?

И като ми кажеш сега,

че не знаеш дали има Бог

Когато не знаех как да мисля,

някой седна и разговаря с мен до безкрай.

И от тогава, и от преди тогава,

по-мило нещо от приятелството в този свят не знам.

Чел ли си писмата му?

Заслушал ли си се в думите на приятеля си?

Ти от къде си очаквал да ти проговори?

Не ти ли е говорил всеки ден досега?

Що за доказалства искаш?

Озовавал ли си се сам, премръзнал и недраг някъде по света…

В прашасала стая в полу-изоставена сграда,

със стена издаваща писъци и трясъци,

само със себе си, с избора си, с бягството си и приключението си?

С тревогата и вълнението си, буден и заспал.

Най-чудните същества срещам на някоя гара.

И така продължава, и така продължава…

 

Писма в Soliloquy, където сме и аз, и ти

 

 

 

 

 

Continue Reading

Лавандула

На кого му трябва щастие
щом покрай него вижда скръб.
На кого му трябва богатство –
двойно нещастие,
пълни зали с ръкопляскания и шум,
щом лавандулите не цъфтят.
Погали лавандулите.
Виж ги живи, уханни и чисти.
По-добри от най-скъп парфюм.
Като моите простички думи,
се реят лавандулите,
ние танцуваме с тях –
с нежните силни стръкове…
Познай аромата им.
От копнеж, от смирение.
Наведи се, протегни ръка,
погали техните стръкове,
вдъхни благоуханието
на тяхната чистота.
Знаеш ли къде живея аз?
Знаеш ли моят истински дом?
Ние с теб сме намерили
подслон в този свят,
а всъщност само
мимоходом сме тук.
Пренаписваме белите страници.
Докато гледаш лавандулите,
ще дишам с пълна сила,
с пълна Душа.
За теб са важни росните
лавандулови стръкове…
Аз така, с лъчистата гледка
в Спокойствието ти
два пъти ще се родя.

*Лавандулата е… лечение, тишина, чистота, спокойствие, защита, преданост, ведрост, повдигане на духа.

Знаете ли, че от скоро можете да подарите част от текстовете на сайта като специално ръчно надписано послание? Разгледайте творческите идеи, над които работя тук или си свалете част от тях безплатно.

Благодаря ви, че споделяте работа ми! Използвайте бутончетата по-долу, за да достигнат красиви мисли и идеи до повече хора. 

Continue Reading