Не знам дали си забелязал…

Красивите неща винаги остават скрити.

 

 

Това, че се връщаш към даден урок

не винаги означава, че не си напреднал.

Това, че не си намерил някой ключ от първия път,

не винаги значи, че не си посегнал.

Това, че не си си отговорил на всичко на тази част от Пътя,

не значи, че не си направил стъпки.

Continue Reading

Ще ти дам най-хубавото

Ще намериш един Изгрев, за който си струва да живееш.

Едно Слънце, от което да гледаш от високо.

Няма да смаляваш Живота.

Ще заемеш мястото предвидено за теб и никога няма да си зависим – от Общество, от възгледи, от светогледа, на когото и да е.

Когато си отиде всичко непотребно ще дойдеш при мен с празни джобове и празни ръце.

Ще ти дам най-хубавото – ще те направя независима завинаги – независима от мен, от другите, от виждания, от принуди, от обещания за обич и какво ли още не.

Ще си зависима единствено от онзи, който над тебе живее и е създал Душата ти, и това е най-щастливата зависимост, най-радостното битие, най-крепкото здраве, най-голямата Сила за Духа ти, най-мъдрата Слабост и най-голямата чистота за Сърцето ти.

Да не търсиш никога навън – кажи ми кой може да ти подари такава награда?

Човек може ли да ти я даде, може ли да те обучи така съвършено, както онзи, който те е създал?

От нешлифован диамант, от парченце стъкло, да съгради в тебе храм, да налее вълшебни основи, да те окъпе в Светлината и Живота си и да те закотви в Любовта.

Тази котва търси!

Не търси кораби, пътешествия, миниатюрни подаръци, дребни ласкателства. Те само ще те отвлекат от твоя път без време, а съм предвидил Път за тебе през Вселената да извървиш, да видиш как бързо прелита времето, когато си насаме с Мене.

Защото не се отказваш да търсиш, защото копнежът ти е единствено тук към мене, затова съм решил всичко да ти подаря, всички блага, всички радости и ти да издържиш изпита и на Щастието без да се изгубиш.

Това е задачата ти – да живееш без да се привързваш, без да се гордееш, без да слагаш Душата си в окови и да се научиш далече да стоиш от онзи, който те наранява без мое позволение.

Творчеството ти давам, твори…

Аз ще те гледам, ще гледам с обич Душата, която създадох и ще я виждам как трепти, жарко грее от Слънцето, не младее, не остарява.

Ще изпратя искри през очите си, ще ти помогна, ще те повдигна и когато сама те оставя, то знай, че го правя, за да се издигнеш.

Когато си построиш стълбата към Небето, ще разбереш, че съм помагал, когато от Любов съм ти отнел.

Душата ти ще се разтвори в Светлина, ще познаеш същественото.

Не бързай – перце по перце творят се от огън крила…

Светлина

Continue Reading

Буден духом или творчески заспал

Честит празник на будните духом!

Преди да избързаме и да се почувстваме набързо вие и аз едни от тях, си задавам въпроса будна ли съм наистина? Какво означава да си буден?

angel-1576656_1920

Чудесно място е да спомена, че нямам такива отговори за четящия. Изобщо готови отговори няма, а и да има – те не вършат работа. Аз мога само да назова митовете, които владеят вярванията и вниманието ни. Сега е и добро място да спомена, че от години намирам в кривите черти на Българския характер огромни диаманти и го пиша без капка сарказъм. До тези заключения човек може да достигне едва, когато разбере защо ние изразяваме такива черти и защо лесно ги прихващаме.

Не убеждавам в нищо. Това е празна и глупава работа, а че има същества на този свят, които си я избират за професия, си е техен личен избор. Моят начин е да си припомням заблудите и капаните на този свят от време на време. Духовна имунизация, защото от всякъде ни заляха с духовност-лъжовност. Чрез опити и наблюдение можеш да установиш, че капаните са много и престават да бъдат активни, когато единственият, към когото се насочиш за отговори и вътрешни борби си единствено ти.

Ни един отговор не е дошъл отвън преди да се е събудил въпрос за катерене отвътре.

С риск да разочаровам, ще припомня, че ценностите, които ни продава агресивно този настоящ свят, и с които ни облъчва са фалшиви, призрачни и водят към задънени улици. От тези задънени улици обаче изходът е само нагоре и това е най-хубавото. Фалшиви са капаните, както са и фалшифи отговорите, които този свят затрупва срещу нас. Очаквания, вярвания, оценки, хиляди мнения и интеракции създават хиляди фалшиви реалности, каузи и други атрибути на днешното време. Вметвам бързо, че това не е критика, а наблюдение.

Преди да навърша 6 години знаех това, а до 9-ти клас бях твърде отегчена от повърхностни разговори и залъгалки. От ден първи тук, ние се сблъскваме с кривото огледало на света.  Оценките и обратната връзка, които получаваме, най-често ни доизкривяват, защото ние сме учени да ги приемаме като насоки. Имало е периоди в живота ми, в които съм се опитвала и насочвала силите си към това да залъжа себе си и да отхвърля простите си наблюдения от дете до днешния момент.

Една от най-големите ми глупости наистина (и едновременно с това огромна радост е, че се самоубедих и ме доубедиха да участвам в парада. Въпреки моите усилия, лесните вярвания не проработиха при мен и започнах да забелязвам, че от прекалено възприемчивост и всеядство големи прозрения не идват. Хубави са тези опитности, за да спре човек да си пробутва убеждения, които не са негови.

Да се изгубиш в нещо е част от неговото опознаване. Единици са хората, за които мога да кажа, че са будни или вървят към себепознание. Не че има смисъл и моето изказване за това 🙂 Този естествен стремеж можеш да го намериш повече в човеци водещи опростен и обикновен живот, отколкото онези отрупали дните си с фалшиви декори. Простата истина е, че малко хора знаят истински как да се събудят и как да не се лъкатушкат наляво-надясно из живота в чуденки.

Друг мит е, че малко хора си го признават, а онези, които все пак го признават го правят, за да избегнат критика или да се оневинят предварително. Опитай да разбереш колко много НЕ знаем и пред теб се открива цял океан. После почни ден след ден да наблюдаваш реакциите си, да видиш колко си автоматизирал действията си и се питай защо влизаш в старата схема. Сега започват да бъдат потребни методи за отучаване от навиците много повече, отколкото методи за научавана на още. Човекът, при цялото си облъчване стана затворено шише, не може да му се налива с фуния отгоре повече и сега иска да забрави, че го е боляло някога. Съвсем естествено също.

Едни от най-тъжните хора, които познавам са изчелите цели библиотеки, най-често безразборно или по препоръки, единствено цитати си спомнят и са загубили способността си да мислят. Противно на литературните измислени „светила“, ще кажа, че по-голяма грешка от това да пробутваш литературата за консумация няма. Казват, че да четеш е добродетел. Може и да е, може и да не е. Когато четенето стане компенсаторно на търсенето в твоя собствен живот, какво е? Почивка може би.

Книгите са инструменти и четенето е минимална потребност, която сама по себе си няма да отведе никъде, ако човекът, който я извършва я вижда като такава. Паметта е лъжовна и асоциира с грешни изводи нещата. Ако ви питам преди месец какво ви се случва, историята вече се е променила, докато я възпроизвеждате.  Четенето е част от битието като цяло, от целия живот и отделено просто се изкривява и изражда като всичко останало обречено да живее индивидуално и гордо на трона си. Глуповато е да ти се възхищават колко книги си прочел или дори да те питат за това.

За много от будителите ние така и никога не сме чули или прочели. Дори и за онези, които сме чели и сме чули, бихме могли да направим наблюдението, че онова, което се е случвало в духа им е останало скрито по подходящ начин и не може да бъде предадено напълно. Когато седнеш до събуждащ се човек се усеща по всичките му реакции и липсата му на реакции към глупости, че е на собственото си пътешествие. До къде ще стигне си е негова работа, най-много отказали се вероятно има малко след стартовата линия.

За едно съм сигурна и то е, че докато възхвалявате технологичността, предприемачеството и напредъците на нашето време, един ден ще отбележат този период като наченките за пробуждане. Нищо повече. Далече сме още от начина, по който искаме да се виждаме. Ако това ви огорчава, също ви дава информация къде сте. Ако ви освобождава това твърдение, отвътре нещата са активни и те могат да сътворят нещо.

Истинският път не е движение наляво или надясно по плоскостта на „света“, а движение нагоре или навътре по линия, намираща се извън него, движение в духа, а не в „света“. Освобождението от това, да реагираш на „света“ и опортюнистически да се приспособяваш към „света“, е най-великото завоевание на духа. – Николай Бердяев, том 3 на „Смисълът на творчеството“

 

Continue Reading

Отношението към работата

Време е за едно работно Soliloquy – хумористично и ясно, доколкото може да бъде.

Всеки трябва да избере дейността си на този свят, (ако ще върши такава, разбира се), с душа, сърце, ум и да включи всичката си мъдрост, любознателност и права мисъл. Оказа се, че имам известни наблюдения в дълбочина и ширина по този въпрос от опит и размишление.

Разбира се, ако човекът вложи и капка невротичност в откривателния процес, вече нещата са изгубени, тъй че да не се взема насериозно, пък дори и в избора на работа. Също така да не се страхува да си промени работата няколко пъти, ако трябва и десетки пъти. Всички пълноценни личности в историята на Човечеството са имали много сфери на занимание и любознателност. Да не се тревожи излишно човек за своята преданост, лояност и други криворазбрани висши прояви извън контекст, е също полезен съвет.

Знайте…

(; Светът винаги ще се пренареди след всяко наше действие. Това е много, много естествено! Когато сме имали правилен подход е още по-добре. Не знаем дали когато напуснем една работа, всъщност няма да направим най-доброто дело за себе си и за Всички! 🙂

Каква работа на този свят да върша?

Работата е хубава, когато можеш да я вършиш до безкрай и можеш да усетиш в нея блаженство, да надмогнеш себе си в предизвикателства; да можеш да вложиш всичко хубаво, което съществува от твоя скъпоценен тайник и в нея. Когато някой се докосне, където ти си бил, да усети присъствие в труда си. 

От друга страна обаче сме придали на работата твърде важно кариеристко и амбициозно място за съществуване в нашия свят. Отново една фалшива ценност, съществуваща изолиран о от цялото битие на човека и идеята изобщо за какво е роден.

Някъде прочетох, че на надгробна плоча със сигурност не е препоръчително да пише: „Той беше успешен директор, който успя да повиши производителността с 35%“.

Да не се засягат директорите, макар че, едва ли ще се намерят много директори със свободно време да четат тук 🙂

В друга перспектива обаче, работата е наистина прекрасно нещо, в което обичам да влагам Девишката си  прилежност и Лъвският дух да измайсторявам и шлифовам. Прекрасната работа е творческа, независимо каква е. Това скоро става необходимо качество на работата, на която се съгласяваме.

На хората им омръзна да са впрегнати в  труд, където се очаква да от тях да бъдат доволни роботи с висока производителност.

Отношението

На онзи, който се занимава с управление на проекти скоро започва нищо не му убягва от недъзите в общуването.  За да не се превърне в критик, разбира се, той започва да търси причините защо е така и се опитва да разбере. Става му известно, че масово проектите пропадат поради „липса на правилна комуникация и разнопосочни мотиви на участните в тях.“

Това последното означава, че щом от един човек не тече едно добро чувство към работата и колегите му, той със сигурност не се чувства адекватен в спуснатите му проекти. Причините обаче за липсата на това чувство са много. С малко наблюдателност може да се прогледне през думите, с който се изразяваме – там са емоциите, травмите и потенциалите ни.

Нещата стават все по-прозрачни всъщност. Там където липсват любов, хармония и стремеж, просто няма компенсаторен механизъм, който да ги замени тяхното естествено и необходимо присъствие. Човечеството или ще реши да се върне към тях и да заживее в тях, или ще пропадне във водовъртежа на мозъчната си дейност, която в крайна сметка си е най-често хаотична и налудничева. Страшно, срамно или смешно е това?

Трагикомично е, болезнено е, смешно е, разбираемо е. И е напълно налудничаво едновременно с истински последствия. Все пак позволявам да живеят повече светли мисли в мен, когато започна да мисля за човечеството. Изпращам му един импулс от вяра и радост, да се вдигне, да се усети по-олекотено, да се поизтупа от сънливостта си. Вярвам в горното, защото то е основа, без която нищо изградено не може да просъществува.

Думата „ценности“ също се замърси на ниво общество и паралелно с това се изчисти в мен самата. Ценностите се превърнаха в средство за манипулация, привидно лесно да е прикриеш истинските мотиви за дейностите си, рецитирайки ценности. Е, рано или късно разбираме през какви невероптни турболенции може да мине един живот и разбираш, че без стремеж от сърце и душа всички ценности на света няма да помогнат.

За пореден път е добре да си спомним, че човек реагира негативно точно към онова, което го приканва да го опознае, да го отгледа в себе си. Неговите тревожни качества неминуемо го приканват да извърши една благочестива работа с тях.

Бъдещето, настоящето или всяка измислица за обозначение на времето са изключително забавни инструменти. На онези, на които не им трябва причина да обичат останалите, този въпрос им става просто излишен, защото ако работиш с любов, не питаш Колко време ще отнеме нещо. Тези въпроси са решени своевременно и изключително чисто, както сам човек (въоръжен до зъби с решения) не може да си ги разреши.

Светът е наобратно и неговите пластове започват да се наместват.

Докато въшната обвивка на света ни управлява вместо отчетлив вътрешния импулс, винаги ще се реализира онова, от което той има повърхностна нужда, а не истински необходимото.

Намерих есе от 9-ти клас в училище, в което пиша, че живеем във времето, в което всички „-изми“ (расизми, идеализми, конформизми), поставяне на пиедестали и ненужно величаене си заминават.

Чувството за сигурност и разклащането под краката ни усещат всички без изключение от професионалните си звания. Нашето примирение, свеждане на глава и липса на адекватно себеизразяване, доведе до изкривен идеализъм, който си е направо зъл.

Дали виждаш това?

Чудя се, приятелю? Виждаш ли същото, усещаш ли го? 

Светът е шарено място и като човек работил в компания с матрична организация, опитвайки се да играе по правилата и процедурите, мога спокойно да заявя, че не е трудно да го правиш. Стига да искаш да се простиш с висшите си стремежи или добре да ги прикриваш, за да не смущаваш другите. Висшата пасивност и съгласие са добре отблагородени в някои организации. Разбира се, има изключения и те започват да бъдат все повече.

Послушността има истински последствия, които не са измерими, защото за тях няма числена стойност.

Работата рано или късно ще е изключителен стремеж към творчеството. Истината е, че тя и сега си е такава! 🙂 Под носа на материализма, се развиват и раждат в пъти по-силни копнежи за истинското.

Коя е единствената смислена работа, която не подхранва голямо количество ненужни страдания за останалите? 

Работата на ДУХА, която и да е тя за всяка душа.

Човешкото същество е ценно, обичано и мило на онези, които се грижат за него.  Защото, ако си суров, затворен и свит за останалите създаваш страдание. Докато не се познаваш и упътиш към Високото, създаваш страдание. По-добре да осъзнаем това.

 

Continue Reading

„Истината, старци, е че не от много години е остаряло сърцето ви, а от много желания.“

     Известно време една книга постоя на рафта ми, докато не се оказах на път през юни 2015-та.  Реших, че по път най-неистово ми се чете, мълчи и мисли. „Къде отиваш, пътнико?“на Ивинела Самуилова получих като подарък от литературен конкурс. 

Всичко започна от книга

   Известно време една книга постоя на рафта ми, докато не се оказах на път през юни 2015-та.  Реших, че по път най-неистово ми се чете, мълчи и мисли. „Къде отиваш, пътнико?“на Ивинела Самуилова получих като подарък от литературен конкурс. Разказът на авторката за извървяването на Камино де Сантяго или Пътят Камино маркира траекеторията на собствените ми пътешествия, които ме водеха отвътре навън безкрайно точно.

Струваше ми се автентично за мен да хванеш да дириш онова, което хем все се крие, хем никога не се е крило от теб самия. Понякога и ме разклащаха по хоризонталата на света, а аз като загубено дете се мъчех да открия пътя наобратно. Безброй много отклонения направих и все още не смятам, че съм застрахована от тях.

По страница на преживяване

Да разбереш навреме кое е безмислено отклонение от пътя и кое е непознато, но струващо откриването си такова, е толкова фина разлика и толкова майсторска работа, че изобщо не е предмет на мозъчните ми  умотворения. Текстовете от книгата подействаха точно и на място. Четях по няколко страници, а те се оказваха в синхрон със срещите и преживяванията, през които минавах. Четях и преживявах, а двете бяха свързани толкова директно, че нямах капка съмнение, че съм се настанила в синхронизиращ път. Спрях в Черноморец за няколко дни, за да си почина от веселията на лятото с тишина, двама близки приятели и разбира се, опитът ми да избягам от каквито и да е случки, завърши по-скоро с натъкване на още купища въпроси. Истината е, че веселбите по-скоро ме бяха изморили, отколото заредили, а едва беше настъпил юни.

Никак не ми се искаше да се прибирам в Пловдив. Семейният хотел, в който отседнах беше тих, почти празен, а на рецепцията работеше една жена, която излъчваше нещо, което просто не можех да назова и не можех да подмина. Правеше най-хубавото кафе, което съм пила.  С отчетлив вкус, който изобщо не мисля, че идваше от кафето. Не съм сигурна какво сътворяваше, но ако обичта имаше вкусов еквивалент, щеше да е това. Прекарваше времето си сама на рецепцията, отпред в градината с цветята или оправяйки стаите, от което се изморяваше много.

От нея струеше мъка и грижовност. Дълбока тишина. Толкова дълбока, че се заслушваш.Често приготвяше храна и я носеше на приятелите ми, които възприемаше като деца, за които иска да се погрижи.

  Бях пристигнала един следобед, след катоо отпратих безцеремонно компанията да се прибират към Пловдив, заявявайки, че искам да ме оставят в Черноморец и категорично няма да се прибирам все още. Бях просто изморена до краен предел, капитулирах на леглото и спах до вечерта. Заспах с плътно спуснати завеси, а в главата ми бръмчаха прекалено много неизвестни от предишните дни и се чудех как може да съм толкова изтощена и дали не съм изхабила батериите си завинаги.

Събудих се, навън беше вече тъмно, а те тъкмо затваряха аптеката, в която работеха това лято. Приготвихме се да вечеряме някъде. Седнахме в едно бистро, изпихме по една бира и бяхме като у дома си. С приказките на никой не му се прекаляваше все още, не се бяхме виждали дълго. Когато стигнаме в хотела, легнах на леглото и почувствах облекчение, че ме очаква ден, в който нямаше Нищо друго свен да отида до плажа и да гледам страстничетата по алеите.

На сутринта изплувах от стаята и се озовах до слънчевата рецепция. Заговорихме се с тази жена, докато чаках приятелите ми да се събудят, някак естествено, а на мен, както почти винаги от начало ми беше прекалено мистично озоваването ми тук и защо бях така заинтригувана от нея. Решението да се озова там беше взето рязко, на същата сутрин на уж планираното прибиране и за пореден път се обадих да уведомя, че плановете ми са се променили. Не я попитах нищо директно, което да я смути, докато пиехме кафето и гледахме малкото телевизорче. Не бих.

Всичко беше видимо и изписано на цялото й тяло. Но същевременно изглеждаше и сякаш е на друг свят. Към този оставаше грижовна, но той бе фалирал в опити да хване интереса й.

Мъката наистина пречиства, колкото и да е ужасна

Неусетно в разговора ни ми каза, че дъщеря й е починала наскоро. „Левкемия. Беше в инвалидна количка. Но на нея просто не й се живееше – отказа да се бори.“ Мисля, че се застопорих на стола, защото всяка клетка в мен чуваше крясъка на болката, които съдържаха думите й. Всичките ми въпроси от последни дни резонираха и се блъскаха в мен, играеха на отвратителна игра един с друг и мозъкът ми беше невъоръжен.

Не можах да си приложа никаква само-хватка, почувствах болката й като своя и тя се отпечата в мен. С този мозък напоследък никак не можех да се справя, а и да работеше по-добре, не мисля, че щеше да има много смисъл в ситуацията.

На всичко отгоре тя напомняше на баба ми в очите, а връзката беше повече от сложна там. Бутонът беше натиснат, а след него една редица травмиращи образи ми наскачаха непоканени, съпроводени от чувства, които ако трябваше да подредя, щях да остана в онзи хотел година. Не беше отдавна и времето, когато станах свидетел на една нелепа по тогавашните ми разбирания смърт. Тежеше като утайка в мен, останала просто като факт, някакво събитие, което повдигна всичките въпроси, които ме терзаеха от дете.

Та, така. Лятна ваканция в типично мой стил. Докато хората си изпразваха акумулаторите, аз се препълвах от въпроси за разглеждане.

Омая сладка

Изобщо не вярвам, че ваканциите не караха и другите да избутат на повърхността стари преживявания. Според мен ги отблъскват и на всичко отгоре си мислят, че е успешно. Разпознавам чистата радост прекалено добре, за да я сбъркам с погледите, криещи се зад очила, коктейли и вечеринки по баровете на плажа. Омая сладка. Лятото на 2015-та всеки, който видях сякаш беше замислен, заровил се в себе си и търсещ нещо, което и в морските ваканции не можеше да удави. Поне по-осъзнатите. Останалите държаха на блокажите си и  упорито за не се запитваха нищо, което би внесло съмнение в изборите им.

На следващата вечер в ръцете на жената се озова книгата на Ивинела. Бях отгърнала на няколко страници, на които попаднах същата вечер в хотела. Най-краткото послание вътре бореше отчаянието, което оставяше смъртта почти неминуемо у вярващи, невярващи, духовни и недуховни хора. Не знам дали й подействаха думите, които прочете,  не бях способна в онзи момент да я убедя в нещо, можех дамо да й посоча, онова което усещах интуитивно, но смътно. Щеше ми се да да й бях отговорила по този начин – с такава вяра, с такава отдаденост.

Докато бях там получих обаждане, че баба ми не е добре и се приготвих да си тръгвам веднага. Съвсем не знаех, че ще чувствам вярата в себе си година по-късно силно, ясно и категорично. Нали толкова ми беше липсвала тази изначална опора, липсата й беше изтощила тялото, ума и търпението ми. Животът бе поискал от мен да разбера, както пожелава от всички останали.

„Изхвърли света от себе си, мое сърце,  и тогава виж колко е немощен.“ 

Смятах просто да напиша молитвата от нейните страници тук, но по някакъв начин тя получи контекста от самосебе си. През онези дни в Черноморец, докато се разхождах ,един ден обърнах очи към двора на храма „Св. Никола“ в Черноморец заради малката райска градина, благоуханни цветя и излъчването, което струеше от нея. Свети Никола е неговото старо име, а Свети Николай Чудотворец е закрилник на градчето. Молитвата, която прочетох по онова време и публикувам по-долу, по случайна случайност е от Св. Николай Велимирович Сръбски.

Слизам дълбоко в сърцето си, 

за да видя кой обитава в него

освен мене и Тебе, вечни Боже.

И със страх намирам многобройни чужденци

да се борят за подялба на сърцето ми.

И тогава разбрах защо сърцето ми изнемогва 

и не може да приеме нито Теб, нито мен в дома, 

а ни гони навън, нас, стопаните, 

на границата на нашето владение. 

Преди да изляза от утробата на майка ми, 

светът с неговите желание се засели у мене. 

За всяка ласка на света плащах скъпо и прескъпо, 

всеки път късах и давах частица от сърцето си. 

Докато не му дадох цялото си сърце; 

и ласките му станаха горчиви.

Истината, старци, е

че не от много години е остаряло сърцето ви, 

а от много желания.

Изхвърли света от себе си, мое сърце, 

и тогава виж колко е немощен.

И погледни след това себе си – 

и ще усетиш неочаквана сила. 

Светът ни се вижда могъщ само докато му робуваме.

И ще станеш просторно като вечността, 

и вечността ще се засели у тебе.“

От Св. Николай Велимирович Сръбски 

***

„Човешкият дух е в плен. Този плен аз наричам „свят“, даденост, необходимост. „Този свят“ не е космос, той е некосмическото състояние на разделението и враждата, атомизация и разпадане на живите монади от космическата йерархия. И истинският път е пътят на духовното освобождаване от „света“, освобождаване на човешкия дух от плена на необходимостта. Истинският път не е движение наляво или надясно по плоскостта на „света“м а движение нагоре или навътре по линия намираща се извън него, движение в духа, а не в „света“. Освобождението от това, да реагираш към „света“, е най-великото завоевание на духа. Това е пътят на висшите духовни съзерцания, на духовната задълбоченост и съсредоточеност. Космосът е истинската същност, действителното битие, а „светът“ е призрачен, призрачна е и световната даденост, и световната необходимост.
…..
Ние не сме от „света“ и не трябва да обичаме „света“ и това, което е в „света“.“

Николай Бердяев – „Смисълът на творчеството“, том 3

Continue Reading

Националният Фолклорен Фестивал Угар: програма, участници и творчество

Програма на Национален Фолклорен Фестивал Угар

Здравейте, тук ще намерите кратка програма и информация за Националния Фолклорен Фестивал Угар. Всяка следваща статия можете да намерите в категория „Вдъхновения“ като част от „Дневниците на Фестивала Угар“, които решихме да водим с организатора Георги Георгиев на svetlina.org.

ugar-banner-1024

Организатор: Георги Георгиев и Сдружение „Ангел Войдвода“ Водеща: Теодора Кънева

12066061_10207181350747726_4526752068677531174_n
Водеща на Фестивала „Угар“ -Теодора Кънева

Първи ден: 22.07.2016г. /петък/

Посрещане на участниците – читалища, фолклорни ансамбли, формации и хайдушки дружини

от България, занаятчии, хора на изкуството и гости на фестивала

Панаир на занаятите – списък с участниците ще намерите по-долу в тази страница

12:00ч. Тържествено откриване на събора.

12:30 ч. Надпяване на народни изпълнители, хорове, групи.
Хайдушка среща
19:00 Молебен за България
20:00 Концерт на ТЪПАНИ И ГАЙДИ
21:30 Концерт на оркестър ‘’Орионбенд Хасково’’– народно веселие до късно през нощта

Втори ден: 23.07.2016г. /събота/
6:00ч. Посрещане на изгрева
8:00ч. Физически упражнения – пилатес с инструктор Росица Запрянова
12:00ч. Надиграеване на народни групи, състави и ансамбли

20:00ч. Концерт на НФА „ФИЛИП КУТЕВ“
21:30ч. Изпълняване на специалния ритуал „Угар”
22:00ч. Нестинари от Странджа
22:30. Концерт на оркестър ‘’Топлика’’- народно веселие до късно през нощта

Вход за Фестивал „Угар“ : 10.00лв за двата дни на събора. Деца до 12г и пенсионери са освободени от закупуване на билет – вход свободен. Билети (самостоятелни и групови) могат да бъдат закупени тук или на място на Фестивала.

 

Място на провеждане на „Фестивал Угар“

Фестивалът „Угар” ще се проведе в местността „Драгойна”, която се намира до село Буково, община Първомай. Фестивалът е посветен на свети Илия, пазител на вярата в Бог. „Малка Драгойна”  е избрана заради древната и мистична история, която е съхранила и героичните подвизи на Ангел войвода по тези места.Фестивалът има за цел да припомни чистотата на Българския дух! На самия връх Драгойна са разкрити основите на една от най-големите тракийски крепости. Висок е едва 813м, но се извисява над Тракийската низина и има стратегическа позижия с поглед върху територия с диаметър над 100км – Пловдив на Запад, Хасково на Изток, Чирпан на Север и Родопите на Юг. Съдейки по намерените фрагменти от вносна микенска керамика през късната бронзова епоха, обитателите на обекта са поддържали връзка с големите цивилизации на източното Средиземноморие.

Фейсбук събитие на Фестивала Угар

Фейсбук страница на Фестивала Угар

Изчерпателна информация относно програма, участници, игри и съпровождащи събития можете да намерите на: „Дневниците на Фестивала Угар“ на тази страница.

Престой и нощувки

12987101_201491156900995_2575682924392272395_n

Минимум три варианта са на разположение за присъстващите:

  1. Палатков лагер под звездите! Да вземете палатка и да се присъедините за нощта между 22-ри и 23-ти, да посрещнете слънцето спокойни и на чист въздух.
  2. Вторият, е да се настаните на най-близките възможни места: в Първомай (хотели, статии за почивка тук) или Хасковските Минерални бани.
  3. Третият е да присъствате за един ден или да пътувате обратно до дома, за да пренощувате, ако сте наблизо

Облекло: няма задължителни изисквания, ще ви приемат с каквото и да сте облечени 🙂 Все пак се препоръчват белите дрехи, носиите или облекло в цветовете на трибагреника, за да уважим тематиката на Фестивала и да се почувстваме част от него

Целта на Фестивала и неговия създател

13346736_10206530916979500_2622722424536359080_n

Целта на Фестивала е чрез Българските песни, танци, традиции и култура да повдигнем Българския дух, в два дни в Балкана. „Угар” в контекста на Фестивала означава:
Да изкорениш плевелите от съзнанието, да разореш, да поготвиш за сеитба, за да отгледаш. Да проявиш воля и дух, за да подемеш към добротворчеството.

Идеята на организатора Георги Георгиев идва след като сам започва да върви по личния си духовен път и съпреживява истинската цел на Българския фолклор и традиции. Тогава идва идеята да организира Фестивал веднъж годишно, на който да събира хората по този начин. През 2015-та година са участвали 1000 човека. Организаторът също се занимава с нестинарство, духовни практики и геройски хваща кръста на Йорданов ден – така понася и вярата си към връх Драгойна, който във всички посоки, а Фестивалът е посветен на Светли Илия като предвестник на вярата в Единния Бог и Ангел Войвода, който е помнен с десетките си георични прояви и е подпомагал издигането на Българското самосъзнание.  Георги организира и походи, възстановява традицията за хора на мегданите, специално включва във Фестивала ритуала „Угар” с хореография на народния танц, която изобразява целта на Фестивала – обединението, творчеството, пречистването.

Фестивалът се осъществява благодарение на:

Сдружението „Ангел Войвода“ получава финансиране чрез многобройни дарения – частни и общи, фирми, производители на храни и напитки, и много други. Най-много помагат родолюбци, които милеят за Българските традиции. Нефинансова подкрепа се изразява чрез помощ в организацията, общуване и покани към творчески и социално активни личностни, подкрепа от други фестивали и т.н.

Представяне на всички участниици във фолклор можете да намерите тук.

 

Continue Reading

Ангели събират мед

За мен беше чест и радост да чета поезия на Втори международен фестивал на поезията „Духовност без граници„, където съвсем спонтанно, сред ред талантливи хора с много повече житейски опит от мен, ме поканиха да прочета стихотворение. На 28 май (събота) в Читалище „Възраждане 1983“ в Стария град на град Пловдив или Гражданския клуб.

Заведоха ме на последната среща на фестивала, организиран от Розалия Александрова и Любка Славова, а аз застанах кротко като щастлив слушател,  на който със сигурност му е физически горещо в онзи момент.

Слушайки, се реех спокойно, но малко преди края ме изненадаха с покана да се присъединя към четенето, къдетомного талантливи поети и поетеси прочетоха мелодичните си стихове.

Самата среща беше представяне на Поетичният алманах с прекрасното заглавие „Ангели събират мед“ , който съдържа в себе си 37 имена (представете си каква координация само) от България, Англия, Латвия, Полша, Сърбия, Русия. Сред някои от имената са Мира Дойчинова – irini, Искра Пенева от Сърбия, Барбара Грушка-Зих от Полша, Стоян Терзиев от Пловдив и много други, няма да изброявам  – това е работа на онези, които отразяват поетичната памет.

Вълнението да сменя  позицията на слушащ с четящ, беше огромно и с риск тази страничка да прилича на извадка от личен дневник, мога да кажа, че вървейки през редовете, усетих помещението сякаш изградено от светлина, атмосферта – толкова чиста, силна и вдъхновяваща. Беше радост да чета на такава доброжелателна и хармочнична среща. В последния момент, търсейки някой стих в сайта, си спомних, че от няколко дни местят виртуалното местонахождение и съвсем не зарежда. Хайде сега, какво да се прави! Намерих един тефетер в чантата си и реших, че просто ще прочета първия си стих, написан отдавна, докато си гледах нощното небе как виси на въжета над снежните Алпи на Северна Италия. Тренто е мъничък като копче, идеално тих, само за поезия преди прибиране по Коледа.

Но тук приятелю, небето се слива с дъха ми,
луната със звездобройството ми,
очите ми – с планините пред тях
и усмивката ми с изморената ми глава.

От тук, приятелю,
пиша картички в мислите си
и ги пращам по гълъби надалече.
От тук, див малък порив напира да порасне,
да стане голям, силен и вечен.

Да живея, приятелю, във всяко пространство,
в онази нула на всички възможности,
там, в безкрая, където мрак и светлина опират границите си.
Там, където очертанията на земните форми ги няма.

2013 Тренто, Италия

Споделям едно от стихотворенията в Алманаха:

Поетичен алманах
Поетичен алманах

Къде си!
Някъде малка прашинка.
Ек от сърцето на лебед.
Танцът е вихър във вихъра.
Сцената – езерно време.
Някъде песен нестихнала.
Нова земя и предели.
Който обича те истински,
ще те намери, ще те намери.

Автор: Розалия Александрова,
стихът е публикуван в „Ангели събират мед“

Continue Reading

Емоционален катарзис от трепета на миглите

Елин Рахнев гостуваше в бар „Ко ши прайм” в Асеновград на 28.04.2016 – Велики Четвъртък в рамките на „Литературен шейкър„. Живот-продължение предстои за преиздадената стихосбирка „Канела”. Новият живот винаги идва със звук. Тоновете бяха вдъхнати в думите от няколко различни тембъра. Носталгия по рецитала. Хубави бяха рециталите, караха човек да вдигне по-високо глава, да изправи гръбнака, да поговори ясно.

Има причина да ползваме канелата в такива скромни количества – щипка върху канапе от кафе con pana, щипка в джинджифиловия чай, за по-смелите и в ориза. И толкова. Канелата не търпи излишества. Малка, фина, тя действа както може – понякога нежно, друг път грубо, рязко събуждащо. Събуждането и отвръщането на погледа от онзи външен, повтаряем свят, който сам по себе си не значи нищо. Такава е поезията. Всеки смисъл е придаден. Или приет. „Може би това е поезията – тотално противопоставяне.”

Сега ще помълчиш, свят, а аз ще пиша. ….Не че ще слушаш, но ще чуя себе си през листа и ще се видя изписан в думите си по най-неочевидния за самия мен начин.

Предозирай с канелата. Послушай аромата й през поезията и ето ти мини емоционален катарзис. Само един човек, който много дълго се е загубил, може да се открие в поезията. Неподозиращ, живеещ в трептенето на миглите. Всяко трепване е връзка с отделни, невидими сфери и в тях обектите се материализират, както се появяват знаците по улиците – за отмерване и регулиране. Като трохичките на Хензел и Гретел – ключета за обратния път към дома.

Хубаво четене беше, по-хубаво от заливане на автора с въпроси какво, що, как и коя е „Гергана” от еди-коя-си страница. Четящите си построиха набързо едно бюро-платформа и от безгласното тихо пространство извикаха по един различен тон – този на собствения си глас. Така канелите станаха много, с различен звук, темпо, аромати. Хубаво е, че слушахме. Не говорихме, не философствахме, търсейки нещо безкрайно важно, спасяващо или проникновено. Не защото го нямаше, а защото всеки го чу за себе си.

„Да тананикаш Шопен в магазин за колбаси” е целият абсурд, който е нужен. Абсурдът си е абсурд, смееш се, но мелодията все се надига от теб. Видях се и аз в това таниникане. Признай мястото му в света и всичко е наред. Има „толкова много майтап под небето”.

*Специално пояснение – думите по-горе в прегръдката на кавички са дело на Елин Рахнев. Без кавичките са моите усещания.

КАНЕЛА

защо остави се да бъдеш упоена в нектар от рими и
следобедни копнежи, по гауди да сравнява раменете
ти, по сент шапел несбъднатото, да преподава устните
ти по сорбоните, усмивката ти да отгръща в антологии,
да бъде хакер на живота ти предишен, да бъде vh.1

когато ти е нищо, не се ли чувстваш малко непотребна,
да бъдеш на депеш единствената муза, канелата в дъха ти
да е повод за пърформанси, сv-то на света да е за твойта
кожа, бельото ти над арта да издига… над науката, да
обяви сълзата ти за края на изкуството, но все пак за

какво ти е кажи ми, един елин отместил се встрани от
всички живи, клакьор на миглите ти, но и на смъртта,
напиващ се със санд, пиаф и други мили. Той нито знай
къде е, нито кой е …Защо повярва в порцелановите рими,
защо не го остави вътре в тях да мре, да гаснe там, да

да гине. Кажи ми, моля те, кажи ми…

Елин Рахнев

поезия

sdr

dav

Continue Reading