Следващото писмо

Отпечатах живота преди хиляди години,

и понеже нямаше къде да го запиша, 

записах го на камък… 

 

Чуй ме!

Онова, което ти казах не беше онова,

което мисля.

Онова, което някога направих,

аз направих, за да се предпазя.

И спестих наум един цял куп от истини, 

а в гърлото си някога се молех да ги кажа.

И чух те да ми казваш,

че всички сме измислени, 

а истината винаги ще е награда.

Че сам не си заслужил да я чуеш, 

че мълчанието е било пощада.

Но ти грешиш, защото в сълзата си 

посочих всичко, което можеше да бъде казано. 

Кристал прочетен и отронен камък.

Отронен, а тежащ завинаги на мястото си.

С една сълза нахраних светлото ти тяло 

и чух, че някъде проплака вик.

Едно същество от някъде пое си въздух.

О, Боже!

Любовта ти идва концентирана в миг.

Божестен вик, прераснал в пламък,

и отговор на всичките сълзи, отронени отрано. 

Не можех да ти кажа на глас истината си, нали.

Един цял живот е нужен да се каже.

И някой чу най-първия му вик, но сложи показалец пред устата си.

Тъй всеки един от нас се ражда в тайна.

И никой неговата истина не знае.

Скрита е под име, под светлина лилава

и мъдрите не смеят да я кажат.

 

Писма в Soliloquy, където сме и аз, и ти

 

 

 

Continue Reading

За приятелите, с които винаги си у дома | Неизпратени писма

На онези,

с които винаги се чувстваш у дома.

На Йерун.

На невероятната история на нашата среща.

Един ден ще разкажа историята.

 

Приятелството пише писма

Знаеш ли, има много малко хора, с които мигновенно се чувствам у дома. 

Прекрасно е да си за някого този, да сте си дом един на друг. Не знам дали има думи да опишат какво означава да се чувстваш разбран без да говориш, приет без да си познат, скъп без да си привързан, обгрижван без да изпитваш тежест, подкрепен без да изтощават силата ти и окуражен без да са нужни доказателства.

Аз знам какво е да изгубиш дома си. От къде знам и как не е важно, но знам. Знам какво е да стъпваш на мидени черупки в този свят и да се чудиш твоя дизайн дали е пригоден за това място. Затова тук в този красив живот, когато с някой бъдем дом един за друг, всичко друго заглушава смисъла си.

Това е писмо за приятелството, където се чувствам благословена и възнаградена, там където откривам най-важните неща. И макар всеки да живее по своята линия, своето време и живот, има срещи, които оставят по една марка за писма в паметта ти, самолетни билети между тефтерите ти и ревността на онези, които са те искали близо до себе си, но просто не се получава така. 

Приятелство, за което пръстите ми са писали до последния момент на прекрачване на вратата на самолета, когато последните ти думи са… „вече наистина тръгвам“ и пак не знаеш кога ще се срещнете пак.

 

Приятел

Виж приятелю,

можех да се откажа толкова пъти.

Да повярвам,

че сме немощни, грешни, изгубени,

можех да се сломя от лошата дума на другите,

да се доверя на съмнението,

да остана без да мисля много с онези,

които копнееха да се веселим и усмихваме заедно

без да споделяме искрено заедно, каквото и да е. 

А аз оставах.

И оставах в нашите срещи толкова пъти,

че чак сега започнах да разбирам,

че моите писма все пак имат смисъл.

Оставени сме да се срещнем

с неравните си страни,

с мълчанието,

колебанието си,

с бавния ход на времето,

с монотонното изражение на часовника.

Може би да те утешавам не е било най-доброто решение.

Знам, че не беше, приятелю.

Аз знам коя трябваше да бъда спрямо теб.

За съжаление не успях.

Пиша писма, утешавам, приютявам

и събрах странници от всички посоки.

Не е най-добрият начин, знам.

Но тогава това знаех и следователно това правих.

Не прогоних,

не изоставих,

не затворих вратата си,

не пестих вечерята,

средствата, времето,

мислите и насърченията.

И когато най-малко очаквах,

когато останах с крилете на самолетите,

се появи и за мен приятел

от нищото, с табела в ръка

на нова гара, на която пишеше Светлина.

Ще ме питаш дали пишеше това на табелата или на гарата сега, нали?

Гарата беше тъмна, мрачна и зимна,

а табелата пазя до ден днешен.

Гарата е все така в Белгия,

кротко отрупана от безброй колелета.

Има и гара Светлина в България и това е друга история. 

Някъде близо до „Отдих“ е …

винаги го намирам за много мило, че се намирам между почивката и всичко останало ;)) 

И така…с около 40кг. багаж,

в една запустяла стая с повече прах,

отколкото можеш да измерят очите ти,

намерих нов дом сред нищото.

За пореден път нищото

беше цивилизацията, каквото я знаеш днес –

с университети, рейсове, магазини и други добавки.

С мъгливо време и тежък вятър.

С по-тежък куфар, отколкото мога да нося.

С повече неизвестни и препинателни знаци,

отколкото мога да реша в сложно уравнение.

На всичко това, когато най-малко очаквах взех, че открих приятел.

И моят багаж стана по-лек,

щом видях, че ми сочи

красотата на езерото отсреща.

Моята вяра все нарастваше,

 ден след ден,

когато още не вярвах в себе си –

някой все пак вярваше в мен.

Когато ме беше страх,

някой ми каза: Опитай.

Когато куфарът беше тежък,

някой каза:

Да му измислим име.

Дай да го понося аз малко.

Когато останах сама някой попита:

Имаш ли храна, да ти донеса ли?

Топло ли е там вътре?

И като ми кажеш сега,

че не знаеш дали има Бог

Когато не знаех как да мисля,

някой седна и разговаря с мен до безкрай.

И от тогава, и от преди тогава,

по-мило нещо от приятелството в този свят не знам.

Чел ли си писмата му?

Заслушал ли си се в думите на приятеля си?

Ти от къде си очаквал да ти проговори?

Не ти ли е говорил всеки ден досега?

Що за доказалства искаш?

Озовавал ли си се сам, премръзнал и недраг някъде по света…

В прашасала стая в полу-изоставена сграда,

със стена издаваща писъци и трясъци,

само със себе си, с избора си, с бягството си и приключението си?

С тревогата и вълнението си, буден и заспал.

Най-чудните същества срещам на някоя гара.

И така продължава, и така продължава…

 

Писма в Soliloquy, където сме и аз, и ти

 

 

 

 

 

Continue Reading

Оттук, приятелю

Оттук, приятелю,
небето се слива с дъха ми,
луната със звездобройството ми,
очите с планините пред тях
и усмивката с изморената ми глава.

Оттук, приятелю,
пиша картички в мислите си
и ги пращам по гълъби надалече.
Оттук див малък порив
напира да порасне,
да стане голям, силен и вечен.

Да живея, приятелю,
във всяко пространство,
в онази нула на всички възможности.
Там в безкрая, където мрак и
светлина опират границите си.

Там където очертанията
на земните форми ги няма…

Светлина

Тренто, Италия| Декември, 2013

feather-1809021_1920

Още поезия… 

Разкази, проза в Soliloquy

Думи от Светлина

Continue Reading

Отшелници

Мога ли да постоя за десет минути в тишина до теб?

Няма да говорим, няма да мъдруваме, ще си мислим само, че сме благодарни, че сме тук и съществуваме,
че ни дадоха правото да се полюбуваме на истината, че ни подариха велико благо, че докоснахме душите си. И толкова.

Ще постоим в тишина двамата, както много пъти ти сам си стоял и както много пъти аз съм стояла.

Има хора, които са по-добри по отделно, отколкото заедно. Тази хорската заедност би ги задушила съвсем. Единствено нежността на раздялата ги топли, че пак ще ги заболи и после пак ще е хубаво отново, пак ще е „у дома“.

На какво ни научиха – да сме заедно, дори да боли от лъжовност?

Да не се разделяме, да се търпим, да се оженим по възможност, да имаме деца и дом, и телевизор, и в неделя да виждаме вашите и нашите. Чудя се кой от нас би избягал първи от тази „рецепта“ и все тая, вероятно и двамата ще се избием за вратата или прозореца.

Да, толкова е невероятно, че съвсем не искаме да ни се случи. Не искаме да отброяваме времето, годините, годишнините, трофеите. Отброяваме езера между нас, езера от самотност. Какво да си кажат двама, които не вярват във мислите си, понеже са еднакви? Какво толкова има за казване. Няма. Грехопадение, ако има, то е, че съм осквернила тази тишина с текст.

О, дано да не ме питат за теб.

Дано, дано.

Вече нямам нищо за казване, само тишината остава плюс трийсет и една хиляди думи, половината, от които ще си останат в малките часове. На какво ни научиха, че не успяхме да се отучим, че няма значение какво ще се случи?

Сами сме заедно, а заедно сме още по-щастливо сами. Отшелници, щастливи, радостни отшелници. После за щастията ми говори! Че аз на тези щастия се смея… без тъга по тях.

Continue Reading

Чистата любов не се губи

Семенцата тънат в тъмнината преди да дойде слънчевият лъч. Дали си мислят, че там долу в почвата е краят?

Да тъгуваш по нещо, което не си имал, защото си вярвал, че ти принадлежи е глупаво, но съвсем реално.  Реално е, защото много хора го правят. Ние не знаем какво ни „принадлежи“. Всъщност принадлежността определяме несъзнателно най-често… принадлежим на кръг хора, държава, професия, род, семейство. Но ние не принадлежим на тези неща и не сме техни инструменти. Това са просто фактори в нашето развитие, с които, ако сме честни, трябва да бъдем готови да се разделим без драма. Вместо това приличаме на гъсто лепило, което е полепнало по всичко това.

Често каквото и да ни поднася следващият кадър  (и най-суровите изпитания), идва следващият ден и пак си цял. Личността се фрагментира, когато се разпръсва около притежанието на неща, обожанието на хора, абсурдни, дори налудничави идеи какво тя трябва да бъде, какво трябва да придобие и от къде й трябва признание, за да знае, че съществува. Казват ни по име, но дори и името е чуждо. Например, че са ме кръстили Светлина не означава, че грея денонощно за всички хора, че трябва все да съм „положителна, мила и добра“. Светлината отмества мрака, прави място, отваря пространство, но само по себе си нищо не „прави“. Тя е просто там, живителна и в същността й стои Животът. Но аз не съм само светлина, звездички и радост.

Непотребно е, непълноценно е да си такъв. Човек трябва да отдаде почит и към тъмните кътчета, към мрака в себе си, към местата, в които още въздухът не е влязал, за да създаде, да проектира, да отвори.
Парченцата на личността се събират като от голям пъзел с години, докато се капсулираш и разбереш, че всичко е нетрайно, некоретно е да до наричаш твое или да очакваш да е твое. Дори, когато си правим подаръци често казваме: „исках да е нещо, което ще остане, а не просто ще го употребиш.“ Дори и това е илюзия. Поетичното в мен твърди, че само любовта е вечна.

Вечна, защото никога, ама никога чистата любов не се губи. Тя не е била нито в стомаха, нито на което и да е друго „място“. Тя е като водопад, който тече и после си има посока – има места, през които трябва да мине, да стигне, да трансформира. Любовта е процес, но ние правим процеса съдебен.  Теглим и мерим кой колко е дал, взел, колко вина е изпитал. Колкото повече вина си изпитал на раздяла, толкова повече си обичал. В тези абсурди вярваме. А онзи, който не изпитва вина, че не е пожертвал себе си за идеи, в които не вярва? Какво толкова лошо е сторил? Че си е тръгнал по пътя, че е продължил, че не е останал като лишей – със стопанин, но без цел в някакви отношения.

Има и едно друго твърдение. Не само любовта е вечна. (сега стана „страшно“) Вечни са и действията ни. И бездействията ни. И всяко нещо, всяка дума има отпечатък върху холограмата, в която живеем. Знаем ли, вероятно има отзвук и от другата страна на холограмата. За нас е практически невъзможно да осъзнаем в пълнота ехото на своите действия и бездействия, защото ние не ставаме свители на всичко, което се поражда или изражда от тях. Ние започваме да мислим в дълбочина за това, когато сме били дълбоко, дълбоко ранени, до степен почти невъзможна за оцеляване. Тогава придобива смисъл онова, което влагаме в живота, в холограмата, в думите, в емоциите си. Тогава последните стават трудни и объркани, а това ни приканва да внесем съзнателност и в тях. Те не са наши управители, те не диктуват и не командват, не обричат и не са безкрайни. Те преминават, ако преминат мислите, които са ги породили. Какво успокоение настъпва, когато разберем, че първо не всички мисли са „наши“.

Запознах се с едно момиче потънало в страх от мислите си, тя не разбираше как е възможно да има тези натрапчиви, страшни мисли през цялото време. Казах й нещо съвсем просто. Казах й, че всъщност мислите й не са „истина“. Те са просто част от едно море с дълбоки тежки гъсти води без кислород на дъното, има едно средно положение с леко полюшване и отгоре са едни бурни щастливи вълни, които се справят най-добре, защото им е леко. Ние с антенките си доляваме от тези вълни и понякога просто плуваме в много мътните, безкислородни, задушливи вълни-мисли. Но те просто не са истински, те не са ни присъщи, те са породени от целокупното общество покрай нас, което е неособенно грижливо към мислите си и която станция хване менталното радиото, нея слуша. Не е хубаво да слушаме всяка своя мисъл. Не всяка е истинска, не всяка е наша, не всяка е добра.

Един ден преди време, след като дълго време не се справях с мислите си и средата ми не помагаше за обратното, просто си помислих, че всички тези умотворения и глупости не са истински. Не знам дали някое ангелско същество ме е тряснало с нещо от невидимия свят, но това беше едно грандиозно звучно „Еврика“ в душата ми и се освободих от огромното бреме да се обвинявам за неположителните си мисли!

Да, няма смисъл. Защото отговорността е обща. Моето мозъче и неврони комуникират с твоите, с неговите, с техните, с вашите. Тъй че отговорността за така низвергнатата „негативност“ е колективна, а способността да поемеш друга посока във висините на мислите си изначално лична. Семенцата тънат в тъмнината преди да дойде слънчевият лъч. Дали си мислят, че там долу в почвата е краят?

Никога не е краят. Няма край. Има безброй много изглеждащи като начало моменти и безброй много изглеждащи като край моменти. По някаква абсурдна, но доказана причина запомняме началото и краят, удобно забравяме всичко по средата, забравяме развитието и нелогично съдим себе си според това кои си представяме, че сме.

Continue Reading