Следващото писмо

Отпечатах живота преди хиляди години,

и понеже нямаше къде да го запиша, 

записах го на камък… 

 

Чуй ме!

Онова, което ти казах не беше онова,

което мисля.

Онова, което някога направих,

аз направих, за да се предпазя.

И спестих наум един цял куп от истини, 

а в гърлото си някога се молех да ги кажа.

И чух те да ми казваш,

че всички сме измислени, 

а истината винаги ще е награда.

Че сам не си заслужил да я чуеш, 

че мълчанието е било пощада.

Но ти грешиш, защото в сълзата си 

посочих всичко, което можеше да бъде казано. 

Кристал прочетен и отронен камък.

Отронен, а тежащ завинаги на мястото си.

С една сълза нахраних светлото ти тяло 

и чух, че някъде проплака вик.

Едно същество от някъде пое си въздух.

О, Боже!

Любовта ти идва концентирана в миг.

Божестен вик, прераснал в пламък,

и отговор на всичките сълзи, отронени отрано. 

Не можех да ти кажа на глас истината си, нали.

Един цял живот е нужен да се каже.

И някой чу най-първия му вик, но сложи показалец пред устата си.

Тъй всеки един от нас се ражда в тайна.

И никой неговата истина не знае.

Скрита е под име, под светлина лилава

и мъдрите не смеят да я кажат.

 

Писма в Soliloquy, където сме и аз, и ти

 

 

 

Continue Reading

Скъпи приятелю…нима тук си още човек?

Скъпи приятелю,

ти бе един от тяхната бутафорна примес.

Раздвоен между пластмасовата им интелигентност и порязаното си достойнство. Побъркваше те мисълта, че там някъде остава свободата ти отпратена като недолюбена жена, обречена от теб да не бъде потребна никому.

Изчака, докато чинно станеш войник от кратък маскарад и закрачиш гордо в редиците на техните привички, покварени навици, преливащи от бохемско удоволствие и липса на удоволствие от каквото и да е, от когото и да е, където и да е.

Сега си като тях. Пътник.

Обречен да крачи в собствената си земна ос под тяхното претегляне.
Но не пътуваш, приятелю. Ти дремеш под тежестта на изискванията им. Влачиш напразно тази своя отдавнашна гордост около врата си. Амулетът ти не работи. Сега войникът е вече оръжие.

Човекът – просто предмет.
Те разчитаха на твоята поникваща самовлюбеност.

Скъпи приятелю, нима тук си още човек?

…………

И се надявам тези поеми да отключат в душата ти онова, което винаги е чакало да бъде отключено.
И се надявам думите ми да те носят, където сам си поискал да те заведат много отдавна.
И се надявам да има трохичка от твоя живот в моя, и на всички останали, за да подариш делото си, когато го завършиш.

Текст: Светлина

Continue Reading