Следващото писмо

Отпечатах живота преди хиляди години,

и понеже нямаше къде да го запиша, 

записах го на камък… 

 

Чуй ме!

Онова, което ти казах не беше онова,

което мисля.

Онова, което някога направих,

аз направих, за да се предпазя.

И спестих наум един цял куп от истини, 

а в гърлото си някога се молех да ги кажа.

И чух те да ми казваш,

че всички сме измислени, 

а истината винаги ще е награда.

Че сам не си заслужил да я чуеш, 

че мълчанието е било пощада.

Но ти грешиш, защото в сълзата си 

посочих всичко, което можеше да бъде казано. 

Кристал прочетен и отронен камък.

Отронен, а тежащ завинаги на мястото си.

С една сълза нахраних светлото ти тяло 

и чух, че някъде проплака вик.

Едно същество от някъде пое си въздух.

О, Боже!

Любовта ти идва концентирана в миг.

Божестен вик, прераснал в пламък,

и отговор на всичките сълзи, отронени отрано. 

Не можех да ти кажа на глас истината си, нали.

Един цял живот е нужен да се каже.

И някой чу най-първия му вик, но сложи показалец пред устата си.

Тъй всеки един от нас се ражда в тайна.

И никой неговата истина не знае.

Скрита е под име, под светлина лилава

и мъдрите не смеят да я кажат.

 

Писма в Soliloquy, където сме и аз, и ти

 

 

 

Continue Reading

Отшелници

Мога ли да постоя за десет минути в тишина до теб?

Няма да говорим, няма да мъдруваме, ще си мислим само, че сме благодарни, че сме тук и съществуваме,
че ни дадоха правото да се полюбуваме на истината, че ни подариха велико благо, че докоснахме душите си. И толкова.

Ще постоим в тишина двамата, както много пъти ти сам си стоял и както много пъти аз съм стояла.

Има хора, които са по-добри по отделно, отколкото заедно. Тази хорската заедност би ги задушила съвсем. Единствено нежността на раздялата ги топли, че пак ще ги заболи и после пак ще е хубаво отново, пак ще е „у дома“.

На какво ни научиха – да сме заедно, дори да боли от лъжовност?

Да не се разделяме, да се търпим, да се оженим по възможност, да имаме деца и дом, и телевизор, и в неделя да виждаме вашите и нашите. Чудя се кой от нас би избягал първи от тази „рецепта“ и все тая, вероятно и двамата ще се избием за вратата или прозореца.

Да, толкова е невероятно, че съвсем не искаме да ни се случи. Не искаме да отброяваме времето, годините, годишнините, трофеите. Отброяваме езера между нас, езера от самотност. Какво да си кажат двама, които не вярват във мислите си, понеже са еднакви? Какво толкова има за казване. Няма. Грехопадение, ако има, то е, че съм осквернила тази тишина с текст.

О, дано да не ме питат за теб.

Дано, дано.

Вече нямам нищо за казване, само тишината остава плюс трийсет и една хиляди думи, половината, от които ще си останат в малките часове. На какво ни научиха, че не успяхме да се отучим, че няма значение какво ще се случи?

Сами сме заедно, а заедно сме още по-щастливо сами. Отшелници, щастливи, радостни отшелници. После за щастията ми говори! Че аз на тези щастия се смея… без тъга по тях.

Continue Reading

Чистата любов не се губи

Семенцата тънат в тъмнината преди да дойде слънчевият лъч. Дали си мислят, че там долу в почвата е краят?

Да тъгуваш по нещо, което не си имал, защото си вярвал, че ти принадлежи е глупаво, но съвсем реално.  Реално е, защото много хора го правят. Ние не знаем какво ни „принадлежи“. Всъщност принадлежността определяме несъзнателно най-често… принадлежим на кръг хора, държава, професия, род, семейство. Но ние не принадлежим на тези неща и не сме техни инструменти. Това са просто фактори в нашето развитие, с които, ако сме честни, трябва да бъдем готови да се разделим без драма. Вместо това приличаме на гъсто лепило, което е полепнало по всичко това.

Често каквото и да ни поднася следващият кадър  (и най-суровите изпитания), идва следващият ден и пак си цял. Личността се фрагментира, когато се разпръсва около притежанието на неща, обожанието на хора, абсурдни, дори налудничави идеи какво тя трябва да бъде, какво трябва да придобие и от къде й трябва признание, за да знае, че съществува. Казват ни по име, но дори и името е чуждо. Например, че са ме кръстили Светлина не означава, че грея денонощно за всички хора, че трябва все да съм „положителна, мила и добра“. Светлината отмества мрака, прави място, отваря пространство, но само по себе си нищо не „прави“. Тя е просто там, живителна и в същността й стои Животът. Но аз не съм само светлина, звездички и радост.

Непотребно е, непълноценно е да си такъв. Човек трябва да отдаде почит и към тъмните кътчета, към мрака в себе си, към местата, в които още въздухът не е влязал, за да създаде, да проектира, да отвори.
Парченцата на личността се събират като от голям пъзел с години, докато се капсулираш и разбереш, че всичко е нетрайно, некоретно е да до наричаш твое или да очакваш да е твое. Дори, когато си правим подаръци често казваме: „исках да е нещо, което ще остане, а не просто ще го употребиш.“ Дори и това е илюзия. Поетичното в мен твърди, че само любовта е вечна.

Вечна, защото никога, ама никога чистата любов не се губи. Тя не е била нито в стомаха, нито на което и да е друго „място“. Тя е като водопад, който тече и после си има посока – има места, през които трябва да мине, да стигне, да трансформира. Любовта е процес, но ние правим процеса съдебен.  Теглим и мерим кой колко е дал, взел, колко вина е изпитал. Колкото повече вина си изпитал на раздяла, толкова повече си обичал. В тези абсурди вярваме. А онзи, който не изпитва вина, че не е пожертвал себе си за идеи, в които не вярва? Какво толкова лошо е сторил? Че си е тръгнал по пътя, че е продължил, че не е останал като лишей – със стопанин, но без цел в някакви отношения.

Има и едно друго твърдение. Не само любовта е вечна. (сега стана „страшно“) Вечни са и действията ни. И бездействията ни. И всяко нещо, всяка дума има отпечатък върху холограмата, в която живеем. Знаем ли, вероятно има отзвук и от другата страна на холограмата. За нас е практически невъзможно да осъзнаем в пълнота ехото на своите действия и бездействия, защото ние не ставаме свители на всичко, което се поражда или изражда от тях. Ние започваме да мислим в дълбочина за това, когато сме били дълбоко, дълбоко ранени, до степен почти невъзможна за оцеляване. Тогава придобива смисъл онова, което влагаме в живота, в холограмата, в думите, в емоциите си. Тогава последните стават трудни и объркани, а това ни приканва да внесем съзнателност и в тях. Те не са наши управители, те не диктуват и не командват, не обричат и не са безкрайни. Те преминават, ако преминат мислите, които са ги породили. Какво успокоение настъпва, когато разберем, че първо не всички мисли са „наши“.

Запознах се с едно момиче потънало в страх от мислите си, тя не разбираше как е възможно да има тези натрапчиви, страшни мисли през цялото време. Казах й нещо съвсем просто. Казах й, че всъщност мислите й не са „истина“. Те са просто част от едно море с дълбоки тежки гъсти води без кислород на дъното, има едно средно положение с леко полюшване и отгоре са едни бурни щастливи вълни, които се справят най-добре, защото им е леко. Ние с антенките си доляваме от тези вълни и понякога просто плуваме в много мътните, безкислородни, задушливи вълни-мисли. Но те просто не са истински, те не са ни присъщи, те са породени от целокупното общество покрай нас, което е неособенно грижливо към мислите си и която станция хване менталното радиото, нея слуша. Не е хубаво да слушаме всяка своя мисъл. Не всяка е истинска, не всяка е наша, не всяка е добра.

Един ден преди време, след като дълго време не се справях с мислите си и средата ми не помагаше за обратното, просто си помислих, че всички тези умотворения и глупости не са истински. Не знам дали някое ангелско същество ме е тряснало с нещо от невидимия свят, но това беше едно грандиозно звучно „Еврика“ в душата ми и се освободих от огромното бреме да се обвинявам за неположителните си мисли!

Да, няма смисъл. Защото отговорността е обща. Моето мозъче и неврони комуникират с твоите, с неговите, с техните, с вашите. Тъй че отговорността за така низвергнатата „негативност“ е колективна, а способността да поемеш друга посока във висините на мислите си изначално лична. Семенцата тънат в тъмнината преди да дойде слънчевият лъч. Дали си мислят, че там долу в почвата е краят?

Никога не е краят. Няма край. Има безброй много изглеждащи като начало моменти и безброй много изглеждащи като край моменти. По някаква абсурдна, но доказана причина запомняме началото и краят, удобно забравяме всичко по средата, забравяме развитието и нелогично съдим себе си според това кои си представяме, че сме.

Continue Reading