За приятелите, с които винаги си у дома | Неизпратени писма

На онези,

с които винаги се чувстваш у дома.

На Йерун.

На невероятната история на нашата среща.

Един ден ще разкажа историята.

 

Приятелството пише писма

Знаеш ли, има много малко хора, с които мигновенно се чувствам у дома. 

Прекрасно е да си за някого този, да сте си дом един на друг. Не знам дали има думи да опишат какво означава да се чувстваш разбран без да говориш, приет без да си познат, скъп без да си привързан, обгрижван без да изпитваш тежест, подкрепен без да изтощават силата ти и окуражен без да са нужни доказателства.

Аз знам какво е да изгубиш дома си. От къде знам и как не е важно, но знам. Знам какво е да стъпваш на мидени черупки в този свят и да се чудиш твоя дизайн дали е пригоден за това място. Затова тук в този красив живот, когато с някой бъдем дом един за друг, всичко друго заглушава смисъла си.

Това е писмо за приятелството, където се чувствам благословена и възнаградена, там където откривам най-важните неща. И макар всеки да живее по своята линия, своето време и живот, има срещи, които оставят по една марка за писма в паметта ти, самолетни билети между тефтерите ти и ревността на онези, които са те искали близо до себе си, но просто не се получава така. 

Приятелство, за което пръстите ми са писали до последния момент на прекрачване на вратата на самолета, когато последните ти думи са… „вече наистина тръгвам“ и пак не знаеш кога ще се срещнете пак.

 

Приятел

Виж приятелю,

можех да се откажа толкова пъти.

Да повярвам,

че сме немощни, грешни, изгубени,

можех да се сломя от лошата дума на другите,

да се доверя на съмнението,

да остана без да мисля много с онези,

които копнееха да се веселим и усмихваме заедно

без да споделяме искрено заедно, каквото и да е. 

А аз оставах.

И оставах в нашите срещи толкова пъти,

че чак сега започнах да разбирам,

че моите писма все пак имат смисъл.

Оставени сме да се срещнем

с неравните си страни,

с мълчанието,

колебанието си,

с бавния ход на времето,

с монотонното изражение на часовника.

Може би да те утешавам не е било най-доброто решение.

Знам, че не беше, приятелю.

Аз знам коя трябваше да бъда спрямо теб.

За съжаление не успях.

Пиша писма, утешавам, приютявам

и събрах странници от всички посоки.

Не е най-добрият начин, знам.

Но тогава това знаех и следователно това правих.

Не прогоних,

не изоставих,

не затворих вратата си,

не пестих вечерята,

средствата, времето,

мислите и насърченията.

И когато най-малко очаквах,

когато останах с крилете на самолетите,

се появи и за мен приятел

от нищото, с табела в ръка

на нова гара, на която пишеше Светлина.

Ще ме питаш дали пишеше това на табелата или на гарата сега, нали?

Гарата беше тъмна, мрачна и зимна,

а табелата пазя до ден днешен.

Гарата е все така в Белгия,

кротко отрупана от безброй колелета.

Има и гара Светлина в България и това е друга история. 

Някъде близо до „Отдих“ е …

винаги го намирам за много мило, че се намирам между почивката и всичко останало ;)) 

И така…с около 40кг. багаж,

в една запустяла стая с повече прах,

отколкото можеш да измерят очите ти,

намерих нов дом сред нищото.

За пореден път нищото

беше цивилизацията, каквото я знаеш днес –

с университети, рейсове, магазини и други добавки.

С мъгливо време и тежък вятър.

С по-тежък куфар, отколкото мога да нося.

С повече неизвестни и препинателни знаци,

отколкото мога да реша в сложно уравнение.

На всичко това, когато най-малко очаквах взех, че открих приятел.

И моят багаж стана по-лек,

щом видях, че ми сочи

красотата на езерото отсреща.

Моята вяра все нарастваше,

 ден след ден,

когато още не вярвах в себе си –

някой все пак вярваше в мен.

Когато ме беше страх,

някой ми каза: Опитай.

Когато куфарът беше тежък,

някой каза:

Да му измислим име.

Дай да го понося аз малко.

Когато останах сама някой попита:

Имаш ли храна, да ти донеса ли?

Топло ли е там вътре?

И като ми кажеш сега,

че не знаеш дали има Бог

Когато не знаех как да мисля,

някой седна и разговаря с мен до безкрай.

И от тогава, и от преди тогава,

по-мило нещо от приятелството в този свят не знам.

Чел ли си писмата му?

Заслушал ли си се в думите на приятеля си?

Ти от къде си очаквал да ти проговори?

Не ти ли е говорил всеки ден досега?

Що за доказалства искаш?

Озовавал ли си се сам, премръзнал и недраг някъде по света…

В прашасала стая в полу-изоставена сграда,

със стена издаваща писъци и трясъци,

само със себе си, с избора си, с бягството си и приключението си?

С тревогата и вълнението си, буден и заспал.

Най-чудните същества срещам на някоя гара.

И така продължава, и така продължава…

 

Писма в Soliloquy, където сме и аз, и ти

 

 

 

 

 

Continue Reading

Мистерията на срещата

Но моля ви, сър!

Нима не знаехте, че ще срещнете тази жена след десет години?

Нима не осъзнавахте, че тази среща ви предстои? Тя пишеше за вас, сънуваше ви, търсеше ви по безкрайни земи и въпреки че грешеше, не спря търсенето си, а сега за вас десет-двайсет години се оказаха твърде много.

Наистина ли?

(Писма в Soliloquy, където сме и аз, ти.)

Повдигнете булото на тази ограниченост, нима не мислите, че за Любовта се изисква Божествено търпение, нима очаквате да я получите просто така? Ако сте очаквали всичко да е съвършено във вашия живот, то вие сте попаднали в една област на неизмерима тъга, неразбирайки процесите на самия живот. Вие го правите сложен, защото очаквате нещо да ви се случва по ред, който е измислен от вас самия. Животът никога не е уважавал личният опит да внасяме ред, той е над нашите желания.

Така, докато обичате несъзнателно тази жена, вие все ще сте разочарован, пропускайки самото присъствие, което ви носи. Защото вие искате да направите нещо – да планирате нещата, да ги направите верни или грешни, да ги фотографирате и те да запазят този облик.

Нещата се променят извечно, непрекъснато, те текат заедно с нас в тази Вселена и всичко, което можете да направите за вас с тази жена е да не прекъсвате светлината, която тече между вас. Вашите планове, вашите писма, вашите мечти със задна дата са прекрасни, но тя е твърде трезва, за да не ви прекара през няколко теста, няколко огъня, докато се увери, че чистотата може да се настани между вас.

Тя не иска да ви обича по човешки начин, да развалите всичко, но вие до такава степен се придържате към това да сте човек, че тя ще трябва прибягва до какви ли не методи за събуждане и част от тях няма да ви харесат, защото е по-добре да понесе вашето огорчение днес, отколкото да разчарова Бог в себе си вечно. 

Проблемът е, че вие се отказвате на първия тест, на който ви подложи, защото копнеете за нея толкова много, че дори не виждате, че тя копнее да минете теста. Ще кажете, че е несправедлива. Не, не е несправедлива – тя много пъти ви е виждала да се борите за любовта на други жени, макар вие да не си го спомняте. Много пъти е трябвало да си тръгне, да се отправи на някъде сама и да се лекува в Тишината.

Тя ви е чакала търпеливо не в един живот и вижда любовта като Безкрайност.

Тя е способна да не бъде с вас, защото се е научила как.

Същевременно, способна е пак да ви чака, за някога.

Но вие сте забравили това, разбира се. Сега, когато едва се насищате на радостта от срещата, вътре във вас започва паралелно да гори изпитанието, на което Любовта непременно ни поставя. Тя иска да сте достоен и ви помага тайно, защото в себе си тя е познала веше вашето дойстойнство, но вие трябва да отворите очи за тази помощ и сърцето ви да я приеме. Тя иска да изтрие от вас всяко съмнение, да се познаете сам самия преди да изчезнете заедно.

Питали ли сте се някога дали, ако чака още веднъж, следващият път тя няма да е другаде вече? Знаете ли, че може повече да не се срещнете? Не защото не се обичате, а защото Божественият план има високи стремежи за нас. По-високи от щастието, за което сега вие страдате някак си. Вие страдате, а тя е тиха, защото е очаквала всичко това.

Дали ще се срещнете тук или тя ще продължи в ново измерение?

Тя ви обича отвън вашата форма, сър. Но вие не виждате това. Ако се превърнете в огромна птица с криле пак ще ви обича, ако сте рицар, ако сте просяк или кълбо от синя светлина пред прозореца, тази жена ви обича от дълбините си. Докато плувате в повърхността на нейната красота, вие няма да познаете дълбочината у себе си. А тя копнее да ви запознае с нея, съзнавайки, че това е избор на Бог. Тя напълно приема отчаянието, съпътващо нейната задача и дава част от пътя си, за да си спомните.

Повдигнете булото, сър.

Съзнайте шанса си и не мислете, че той се отнася до вас двамата единствено. Допускате ли, че вие участвате в нещо много по-голямо заедно? Допускате ли, че вашето лично щастие е нещо бедно, нещо толкова тягостно за нейната душа, тя отдавна знае, че не е дошла, за да бъде просто щастлива тук. Вие мислете, че е важно кога ще сте с нея и колко години.

Истината е, че това е най-маловажното.

Дори когато ви слуша, тя пак не се отчайва.

Тя знае за какво е дошла, какво да направи с вас.

Сега търпеливо ви изчаква да приемете Мистерията на тази среща.

Лека-полека вдига булото на удобството ви, оставя ви знаци и ако се отдалечите тя пак е спокойна. В такива моменти вие ставате съвършено спокоен без да знаете защо, докато карате колата си някъде…. вие сте погълнати от Спокойствието на тази търпелива Любов.

Тя знае, че имате нужда от дистанцията,

защото и тя се е съхранявала в нея, докато на прага й е тропала Истината.

Този текст е част от книгата
„Писма в Soliloquy, където сме и аз и ти“

Първата книга на автора „Перо от Древна Тишина“ е налична тук

Continue Reading