Мислите и нюансите на истината

Нито една мисъл, която някога е съществувала на този свят, не е била изгубена.

Има мисли, които не можем да огънем достатъчно, че да проврем през решетката на езика, тези мисли не могат да бъдат комуникирани, защото езикът е система и като всяка система лимитира индивидуалното преживяване. Това е закодирано в дизайна на всяка система – независимо каква е, тя е рамка. Затова истината или истините не могат да бъдат споделени или прехвърлени – може да има само нюанси на истината, знаци и следи, чрез които да я откриеш самостоятелно.

От тук следва, че независимо колко виртуозно и умно говорим, истините могат единствено да бъдат преживяни като опит. Всичко и всяка мисъл са в потенциално състояние, докато не се приведат в съществуването и не бъдат задействани. Ето защо въображението е ключът към истините и реалностите. То действа като ключ. Ето защо мислите са равносилни на действия и отделеността между мислите и твърдата материя, която е съществувала досега, е действала като протектиращ щит към материализирането на мисълта.

Сега има достатъчно хора, които възприемат това като реалност и ни се дава следващия ключ към нюанс от истината за съществуването. Практически всичко съществува едновременно на всички нива във форми, звуци, знаци и мисли (ние не знаем колко са нивата, психиката се самосезира като не позволява разбиране, което би довело до нейното разрушение). Основното, същественото е винаги в образувалите се празнини, които се появяват в следвие на нашите линеарни вместо пространствени представи. Тоест същността на Живота е в пренебрегнатото, недопуснатото, невидяното съществуване.

Единствената свобода, която може да бъде открита е в тишината на настоящия момент и затова всички учения в момента насочват към него – преживяването, от което се страхуваме, тъй като в него разбираме, че не играят роля контролът, концепциите и анализи от какъвто и да е вид. Нашите преживявания са безкрайно широки и ние хората сме една мисъл също така. (Лесно е да се чете, интересно и невероятно е да се преживее и малцина изобщо биха се заели с това.)  Ширината на едно преживяване зависи от това да развием сетивата си отвъд, това което наричаме днес „сетива“ или нашите пет оскъдни възприятия.

Вместо това обаче в общата реалност ние се опитваме винаги да набутаме всичко в една форма, един калъп, наивно нагодяваме истините така, че да са лесно храносмилаеми за нас като мнозинство, докато всеки един от нас продължава да изживява различна реалност и външният свят е нищо друго освен едно игрище, декор, който да поддържа илюзията. Декорът се променя толкова бавно или толкова бързо, че не можем да го забележим, защото ние (отново – ние) не се съмняваме в него. След като всеки от нас съществува в различна реалност, всички парадокси не са противоположности, а допълващи се истини в съществуването.

Continue Reading

„Истината, старци, е че не от много години е остаряло сърцето ви, а от много желания.“

     Известно време една книга постоя на рафта ми, докато не се оказах на път през юни 2015-та.  Реших, че по път най-неистово ми се чете, мълчи и мисли. „Къде отиваш, пътнико?“на Ивинела Самуилова получих като подарък от литературен конкурс. 

Всичко започна от книга

   Известно време една книга постоя на рафта ми, докато не се оказах на път през юни 2015-та.  Реших, че по път най-неистово ми се чете, мълчи и мисли. „Къде отиваш, пътнико?“на Ивинела Самуилова получих като подарък от литературен конкурс. Разказът на авторката за извървяването на Камино де Сантяго или Пътят Камино маркира траекеторията на собствените ми пътешествия, които ме водеха отвътре навън безкрайно точно.

Струваше ми се автентично за мен да хванеш да дириш онова, което хем все се крие, хем никога не се е крило от теб самия. Понякога и ме разклащаха по хоризонталата на света, а аз като загубено дете се мъчех да открия пътя наобратно. Безброй много отклонения направих и все още не смятам, че съм застрахована от тях.

По страница на преживяване

Да разбереш навреме кое е безмислено отклонение от пътя и кое е непознато, но струващо откриването си такова, е толкова фина разлика и толкова майсторска работа, че изобщо не е предмет на мозъчните ми  умотворения. Текстовете от книгата подействаха точно и на място. Четях по няколко страници, а те се оказваха в синхрон със срещите и преживяванията, през които минавах. Четях и преживявах, а двете бяха свързани толкова директно, че нямах капка съмнение, че съм се настанила в синхронизиращ път. Спрях в Черноморец за няколко дни, за да си почина от веселията на лятото с тишина, двама близки приятели и разбира се, опитът ми да избягам от каквито и да е случки, завърши по-скоро с натъкване на още купища въпроси. Истината е, че веселбите по-скоро ме бяха изморили, отколото заредили, а едва беше настъпил юни.

Никак не ми се искаше да се прибирам в Пловдив. Семейният хотел, в който отседнах беше тих, почти празен, а на рецепцията работеше една жена, която излъчваше нещо, което просто не можех да назова и не можех да подмина. Правеше най-хубавото кафе, което съм пила.  С отчетлив вкус, който изобщо не мисля, че идваше от кафето. Не съм сигурна какво сътворяваше, но ако обичта имаше вкусов еквивалент, щеше да е това. Прекарваше времето си сама на рецепцията, отпред в градината с цветята или оправяйки стаите, от което се изморяваше много.

От нея струеше мъка и грижовност. Дълбока тишина. Толкова дълбока, че се заслушваш.Често приготвяше храна и я носеше на приятелите ми, които възприемаше като деца, за които иска да се погрижи.

  Бях пристигнала един следобед, след катоо отпратих безцеремонно компанията да се прибират към Пловдив, заявявайки, че искам да ме оставят в Черноморец и категорично няма да се прибирам все още. Бях просто изморена до краен предел, капитулирах на леглото и спах до вечерта. Заспах с плътно спуснати завеси, а в главата ми бръмчаха прекалено много неизвестни от предишните дни и се чудех как може да съм толкова изтощена и дали не съм изхабила батериите си завинаги.

Събудих се, навън беше вече тъмно, а те тъкмо затваряха аптеката, в която работеха това лято. Приготвихме се да вечеряме някъде. Седнахме в едно бистро, изпихме по една бира и бяхме като у дома си. С приказките на никой не му се прекаляваше все още, не се бяхме виждали дълго. Когато стигнаме в хотела, легнах на леглото и почувствах облекчение, че ме очаква ден, в който нямаше Нищо друго свен да отида до плажа и да гледам страстничетата по алеите.

На сутринта изплувах от стаята и се озовах до слънчевата рецепция. Заговорихме се с тази жена, докато чаках приятелите ми да се събудят, някак естествено, а на мен, както почти винаги от начало ми беше прекалено мистично озоваването ми тук и защо бях така заинтригувана от нея. Решението да се озова там беше взето рязко, на същата сутрин на уж планираното прибиране и за пореден път се обадих да уведомя, че плановете ми са се променили. Не я попитах нищо директно, което да я смути, докато пиехме кафето и гледахме малкото телевизорче. Не бих.

Всичко беше видимо и изписано на цялото й тяло. Но същевременно изглеждаше и сякаш е на друг свят. Към този оставаше грижовна, но той бе фалирал в опити да хване интереса й.

Мъката наистина пречиства, колкото и да е ужасна

Неусетно в разговора ни ми каза, че дъщеря й е починала наскоро. „Левкемия. Беше в инвалидна количка. Но на нея просто не й се живееше – отказа да се бори.“ Мисля, че се застопорих на стола, защото всяка клетка в мен чуваше крясъка на болката, които съдържаха думите й. Всичките ми въпроси от последни дни резонираха и се блъскаха в мен, играеха на отвратителна игра един с друг и мозъкът ми беше невъоръжен.

Не можах да си приложа никаква само-хватка, почувствах болката й като своя и тя се отпечата в мен. С този мозък напоследък никак не можех да се справя, а и да работеше по-добре, не мисля, че щеше да има много смисъл в ситуацията.

На всичко отгоре тя напомняше на баба ми в очите, а връзката беше повече от сложна там. Бутонът беше натиснат, а след него една редица травмиращи образи ми наскачаха непоканени, съпроводени от чувства, които ако трябваше да подредя, щях да остана в онзи хотел година. Не беше отдавна и времето, когато станах свидетел на една нелепа по тогавашните ми разбирания смърт. Тежеше като утайка в мен, останала просто като факт, някакво събитие, което повдигна всичките въпроси, които ме терзаеха от дете.

Та, така. Лятна ваканция в типично мой стил. Докато хората си изпразваха акумулаторите, аз се препълвах от въпроси за разглеждане.

Омая сладка

Изобщо не вярвам, че ваканциите не караха и другите да избутат на повърхността стари преживявания. Според мен ги отблъскват и на всичко отгоре си мислят, че е успешно. Разпознавам чистата радост прекалено добре, за да я сбъркам с погледите, криещи се зад очила, коктейли и вечеринки по баровете на плажа. Омая сладка. Лятото на 2015-та всеки, който видях сякаш беше замислен, заровил се в себе си и търсещ нещо, което и в морските ваканции не можеше да удави. Поне по-осъзнатите. Останалите държаха на блокажите си и  упорито за не се запитваха нищо, което би внесло съмнение в изборите им.

На следващата вечер в ръцете на жената се озова книгата на Ивинела. Бях отгърнала на няколко страници, на които попаднах същата вечер в хотела. Най-краткото послание вътре бореше отчаянието, което оставяше смъртта почти неминуемо у вярващи, невярващи, духовни и недуховни хора. Не знам дали й подействаха думите, които прочете,  не бях способна в онзи момент да я убедя в нещо, можех дамо да й посоча, онова което усещах интуитивно, но смътно. Щеше ми се да да й бях отговорила по този начин – с такава вяра, с такава отдаденост.

Докато бях там получих обаждане, че баба ми не е добре и се приготвих да си тръгвам веднага. Съвсем не знаех, че ще чувствам вярата в себе си година по-късно силно, ясно и категорично. Нали толкова ми беше липсвала тази изначална опора, липсата й беше изтощила тялото, ума и търпението ми. Животът бе поискал от мен да разбера, както пожелава от всички останали.

„Изхвърли света от себе си, мое сърце,  и тогава виж колко е немощен.“ 

Смятах просто да напиша молитвата от нейните страници тук, но по някакъв начин тя получи контекста от самосебе си. През онези дни в Черноморец, докато се разхождах ,един ден обърнах очи към двора на храма „Св. Никола“ в Черноморец заради малката райска градина, благоуханни цветя и излъчването, което струеше от нея. Свети Никола е неговото старо име, а Свети Николай Чудотворец е закрилник на градчето. Молитвата, която прочетох по онова време и публикувам по-долу, по случайна случайност е от Св. Николай Велимирович Сръбски.

Слизам дълбоко в сърцето си, 

за да видя кой обитава в него

освен мене и Тебе, вечни Боже.

И със страх намирам многобройни чужденци

да се борят за подялба на сърцето ми.

И тогава разбрах защо сърцето ми изнемогва 

и не може да приеме нито Теб, нито мен в дома, 

а ни гони навън, нас, стопаните, 

на границата на нашето владение. 

Преди да изляза от утробата на майка ми, 

светът с неговите желание се засели у мене. 

За всяка ласка на света плащах скъпо и прескъпо, 

всеки път късах и давах частица от сърцето си. 

Докато не му дадох цялото си сърце; 

и ласките му станаха горчиви.

Истината, старци, е

че не от много години е остаряло сърцето ви, 

а от много желания.

Изхвърли света от себе си, мое сърце, 

и тогава виж колко е немощен.

И погледни след това себе си – 

и ще усетиш неочаквана сила. 

Светът ни се вижда могъщ само докато му робуваме.

И ще станеш просторно като вечността, 

и вечността ще се засели у тебе.“

От Св. Николай Велимирович Сръбски 

***

„Човешкият дух е в плен. Този плен аз наричам „свят“, даденост, необходимост. „Този свят“ не е космос, той е некосмическото състояние на разделението и враждата, атомизация и разпадане на живите монади от космическата йерархия. И истинският път е пътят на духовното освобождаване от „света“, освобождаване на човешкия дух от плена на необходимостта. Истинският път не е движение наляво или надясно по плоскостта на „света“м а движение нагоре или навътре по линия намираща се извън него, движение в духа, а не в „света“. Освобождението от това, да реагираш към „света“, е най-великото завоевание на духа. Това е пътят на висшите духовни съзерцания, на духовната задълбоченост и съсредоточеност. Космосът е истинската същност, действителното битие, а „светът“ е призрачен, призрачна е и световната даденост, и световната необходимост.
…..
Ние не сме от „света“ и не трябва да обичаме „света“ и това, което е в „света“.“

Николай Бердяев – „Смисълът на творчеството“, том 3

Continue Reading

Храм в Лондонски магазин – писма в Soliloquy, където сме и аз, и ти.

Писма в Soliloquy, където сме и аз, и ти.

          Събудих се рано. Почти като с шамар да дойда да участвам в реалността. Къде ли не се скитах пак в сънищата си. „Идвай си!“ – рязко нареди тази реалност. Тревожни сигнали се блъскаха в прозореца ми като птичи човки.
Разрътках очи, помолих се за секунда да стигна по-бързо тук и преди да се осъзная, до мен достигна далечен визуален сигнал – седнал човек стои обезсърчен на пианото си – и ни стон, ни звук. Като мен е той, когато не мога да пиша, превит и светлината не намира ни един процеп през Сатурновата кошара. Повдигнах се бавно от леглото, изправих се до възглавниците, докато гръбнакът ми се събуди и изправи съвсем.

Кой си ти?
Зачудих се…

Струните на пианото ти са по-дълги, отколкото виждаш.
Пръстите ти са свързани като клавиши с пухкавите облаци там горе. Днес не могат да засвирят, а през тях текат гръмотевиците на гнева ти. Мелодията в теб е малко изморена. А така ти се иска да оживее и да се качиш върху нея с радост, да полетиш в едно, да прескочиш стратосфертата и да се изстреляш в малката си галактика от симфонии, където и без това ти е мястото. Ще си повече в минор днес, разбрирам.
А това е добре също, мелодията ти още препуска до мен. Ще настроим отново разстроените клавиши и ти пак ще светиш като златно яйце. Така те сънувам -огромно златно сияещо „яйце“ в най-прекрасен костюм, изпреден от нишки светлина от онези, чиито ръце те милват, докато вървиш в деня си, погалват челото ти от време на време и отмиват ненужните мисли. Посреща ме мелодията ти, докато утрините се превръщат в следобеди, добрите писма летят към мен,
а птиците спират на прозореца ми.

Най-накрая си те спомних.

Кога те срещнах, кога те познах, кога ме налегна носталгията сред цяла зала с многобройни пиана – кое от кое по-красиво. И ти сред купчината инструменти, все нагоре гледащ, все за онзи дом си мислиш, чат-пат те спира някой да пита за цената на някое пиано, а ти доблестно я изричаш, както доблестно очите ти нагоре гледат. Пред очите ми сякаш на онова столче се издигаш. Ти имаше повече в себе си от цялата зала хора, от пълните етажи с купувачи и минувачи, от целия онзи многомилонен изкуствен град.

Пианист съзнал колко микроскопично е делото му в цялата вселена. Не беше дошъл да продава красивите, бляскави, безумно скъпи рояли в лъскавия Лондонски магазин. Беше дошъл този път да постои в тишина сред тях, да си почине от себе си няколко години. Сам не беше съзнал, че докато стоеше прав без цел, бе направил себе си на храм.

Светлина

Знаете ли, че от скоро можете да подарите част от текстовете на сайта като специално ръчно надписано послание? Разгледайте творческите идеи, над които работя тук или си свалете част от тях безплатно.

Благодаря ви, че споделяте работа ми! Използвайте бутончетата по-долу, за да достигнат красиви мисли и идеи до повече хора. 

Continue Reading