„Роди ме мамо с късмет, пък ме хрърли на смет“

Четиво за оправяне на настроението

~5 минути

*Историята е Истинска.

Може да е малко странно, обаче като бях дете в училище си намирах неща в раницата (не, не съм клептоман) с бележки с обяснение в Любов. И беше толкова невероятно и магично, че даже не питах кой е Гошо, докато не разбрах, че взима канцеларските материали на съучениците ми и ги пуска в моята раница.

А това си е чудна история, наистина.

(Тематично видео за вдъхновение – тук:)

Би си помислил човек, че той трябва да купи нещо и да ми го подари, но не е имал пари. Кой има пари във втори клас?

Следователно събираше (от който каквото) има в излишък, докато аз се чудех какъв е смисълът да ми се подаряват гуми и химикали. Не си продумахме и дума по този въпрос.
След години седнахме в един ресторант с майка ми и тя ми каза:

Да ти се струва познат сервитьорът?

Знам ли, знам ли. Може би да, може би не.

Не помниш ли, че това е Гошо.

Да, но това е Гошо от детската градина, той ми помагаше като ми ядеше пилешкото от пилешката супа, защото не го понасях.

И като голяма все така ми се повръщаше, ако помириша пилешка супа. Защото ни караха да я ядем насила. Та ето двама големи благодетели Жоровци, които са помагали да мина през детството с вяра и спасена от яденето на кожата на пилето.

Разбира се, равновесието в живота го има и един друг съученик никога не си носеше химикал, затова почти всеки ден му подарявах без да си го искам обратно. Такива весели истории си спомням, докато изследвам дребните неща, които винаги нещо ти казват.

Последният ми спомен е, че на 7г. ме качиха на една сцена да казвам стихотворение и бях толкова ужасена, че го изстрелях за две минути и излязох от този срам. Жоро #2 вероятно е щастлив някъде и се смее, а Жоро #1 така или иначе не си спомням.
Мисля, че изобщо не е бил мой съученик, изглежда беше псевдоним и не знам кой е играл невидимата ръка за усилване на вярата в невероятното.

Както и да е, бележките бяха написани с Любов в добавка към телбодите, химикалите, гумите и всички други пособия и се прибирах вкъщи толкова щастлива! Спомням си, че видях веднъж едни млади хора по алеята, на връщане към вкъщи дето се караха кой кого повече обича и какво е Любовта, и се чудих как е възможно подобно безумие.
Ако Любовта знае да дава и го прави невидимо, няма спор. Като стане видимо, всичко се разваля. И не знам кой беше по-напреднал, ние във втори клас със странните си мълчаливи методи или те, които бяха толкова големи, колкото съм аз сега. Аз като дете вървях и летях, тези големите се спираха на всеки 5 метра за нов спор. Гошо #2 се усмихна в ресторанта и цялата маса усети:

Леле, колко е хубав животът!

С радост ми подаде една чиния с храна без да си говорим, каквото и да е и беше щастлив, че пак помага с нещо в този свят. А аз от години разказвам, че е било доблестно от негова страна да яде пилешкото, което мразех и да ми спестява насилието в детската градина. Просто знаех – обръщам се наляво, пльосвам една пилешка кожа в чинията му без да види учителката и всичко минава по мед и масло.

Братовчед ми си носеше кюфтетата в джобовете, за да не го карат да ги яде насила. Изобщо какво разбират възрастните от детския живот. Карат се на всеки пет метра, а ние малките трябва да измисляме нови и нови иновативни методи, за да живеем в тоя свят.

Айде, Луната нали е в Скорпион, една сладка история ни трябваше.

Любовта дали се увеличи с поне една йота? Един градус в плюс? 💜

Другият път за диспута за необеления портокал, как станах помощник-акушерка на котка и изобилието от материал за писане, което са ми давали…

P.S. След години отивам аз да издавам книга.

Как се казва издателят, мислете. Жоро.

„Роди ме мамо с късмет, а ме хвърли на смет.“

#ПроизводителНаЩастие

Споделете, ако тази история Ви хареса!

Страница във FB

Към книгата Перо от Древна Тишина

или към книгата Писма в Soliloquy, където сме и аз, и ти

Continue Reading

Седем години след Гент – тихата приказка

Един град ми разказваше тайната си

Castle of the Counts Gravensteen – Ghent, Belgium

От живота ми в Гент остана един пътепис от най-странния ми ден там и най-тихата, всепоглъщаща разходка.

Освободена от задачи, освободена от ума си, преживях съществуването като нещо чудно, необяснимо, всичко покрай мен – като декор, като малък музей, като сцена от пиеса.

Гент е побрал приказки – светли и тъмни, и носи отпечатъците им. Дори тук, от изгледа на Gravensteen към кулите, се качих за въздух, за глътка въздух, защото преди това ни показваха най-детайлно и красноречиво как са се измъчвали жестоко човешки същества вътре, с което за съжаление този замък се слави. 

На мен наистина ми върви на замъци в живота, обаче не очаквах това, когато отидох. За мъченията няма да ви разказвам, можете да прочетете някъде какво стои в паметта на човечеството и то не само в Белгия.  

 

 

Този разказ е за друго.

За необичайното, странното, невероятно чудо да си жив.

Черпя ви с чаша от това чудо. 

 

      Идеята за туризъм на място, което чувствам като свое дойде без покана. Рахождах се с картата, търсейки един ирландски ресторант. (Ирландските ресторанти имат странна роля в живота ми.)

Гразлей. Най-посещаваното място в Гент – за срещи, за разходка и чаша кафе.

За първи път откакто бях там вървях бавно, спокойно… Без да мисля дори къде отивам. Няма срещи, няма изпити, времето този път е спряло не само в този град, а и в мен. Отивах към Сейнт Баафс, където група туристи бързаше да се скрие от идващия дъжд. Но дъждът не ме вълнуваше. Той беше някъде в бъдещето и там щеше да си остане, не трябваше да мисля за него.

Вървях в малките, тъмни улички, а над мен облаците се нижеха по-бързо от всякога. Тъмни облаци от памук. Остри връхчета на къщи и катедрали, стояха безмълвни, непомръдващи, сякаш си бяха обещали да оставят този град да разказва приказката си. Площадът на Сейнт Баафс беше малка театрална сцена. На петдесетия ден от Великден бе все още празник и се усещаше. Подминах филхармонията, където се чуваха нежните звуци на пианото, а огромната порта беше отворена… канеше шумът от улицата да утихне, да спре и да слуша. На края на улицата грееше светлина, а наляво цигулката от площада отново стигна до мен.

Минаваха файтоните, хората, времето. Върнах се назад. И нищо друго нямаше смисъл освен този момент. От колко време не съм живяла сега

Какво се е случило с мен, та трябваше да попадна в една приказка, за да объркам всичко, да загубя всеки сценарий, за да разбера, че ако знаеш края на пиесата, вече си загубил удоволствието от цялата развръзка?
Дъждът заваля. И просто го оставих да ме мокри, докато не стигнах Воройт (Vooruit – произношението ми остана чуждо и след половин година, прощавайте, ако има експерти по фламандски наоколо, за мен е Воройт, за да си запазя „езика“ жив).

Скрих се под покрива и просто гледах дъжда. Срещу мен орнаментите на една сграда разказваха цяла история. Пред мен една възрастна двойка ми се усмихна съучастнически. Те бяха попаднали на същата сцена. Стоях така… и се сетих за един филм, популярен, момичешки.
Момиче стои край Сена, някой й помаха от лодката, плаваща по реката. Сега може би единствено това липсваше. И ето… пред мен мина един автобус – скучен, жълт, както винаги и както всеки автобус там. Но от него ми махнаха две деца.

Какво ставаше с моя ум….
Сам ли беше започнал да пише сценария този път… И защо реалността му се връзваше и материализираше всяка моя мисъл. Днес вярвах във себе си и тази вяра не идваше от мен. Затовая я имаше. Защото… може би трябваше да дойда тук, за да повярвам и в себе си?

Да превъртя онзи ключ, знаейки, че влизам в своя собствен домейн, в малката партерна стаичка, която за квартирите в Гент се брои почти за цяла къща в къщата. Знаех, че превъртя ли онзи ключ, отварям нов живот в живота си.

Колко поетично…

А може би просто заобичах отново чисто и се разля по…. Улиците, файтоните, песента на камбаните, магазините с шоколад, осветените топли барчета, наредени по улиците.

Къде е Чичо Шекспир сега да разтълкува изкривено ли виждам света? Или съзнанието реши да си играе и да ми покаже света като като построен декор. Кого да подкупя, кажете – да не се връщам дори за минутка към малодушната прозаичност…В това вдъхновение мога да живея.

Казвам ти, мога да живея много добре. Не ме вади при никакви условия, за никакви умни задачи, за никакви чудесии. Ще ме оставиш там да си живея и това е! Навън не искам. Навън само по импулс за разходка, като онзи ден, когато със съзнанието ми ставаше нещо.

Ако тези мои пет сетива не са се побъркали, загубили контекст и смисъл… как да си го обясня това. Кажи как да ги запазя така – да усещам в безкрайност, в грандиозна моментност и в цялото царско величие на тихата разказваща приказка…как се усмихвах в дъжда.

 

Спомени от Гент, от зимни до летни.

Личен архив

 

 

Continue Reading

Този път е безконечна Любов

Всичко се подрежда.

Всичко днес се хармонизира.

Всичко говори езика на Бога.

Всичко, към което протегнеш ръце е свещено.

Този свят е условие, за да пребъдеш в Любовта.

Всеки знак по пътя ти е осветен от Духа.

Всеки знак по пътя ти отстранява съмнението.

Всяка стъпка с нозете ти е защитена.

Всяка нежност проявена от теб е цяло вълшебство.

Всеки ден е крачка към Мъдростта.

Всяка мисъл лети устремена.

Доверие, доверие трябва.

Този път е безконечна Любов.

Continue Reading

Белият сняг чакай под златното слънце

Белият сняг чакай
под златното Слънце,
до клоните на стария бряст,
пред нозете на малкото зрънце.

Друг свят търсиш.
Друг свят.

Но всички борове подредих тук за теб.
Да протягат върха си в белоснежния свят,
да те поръсват снежинки от време на време.
Тук учи се да бъдеш и цял, и крилат, а нозете ти ще поносят конете.

Твоят ход ще ускорят.
В този стремеж, и навътре от времето, ще олекнат нозете ти от тежестта на света.

Пътя ти ще скрия, да не го видят отвън, в прегръдката си сълзите ти ще попия.
Бели коне, крилати приятели, правят от себе си впряг пак за тебе.
Тук-там, във Вечността необятното страховете ти отведнъж ще отнеме.
Под крилата на белоноги вестители, ще се носиш, докато те чакам да дойдеш при мене.
Свободно да пееш, свободно да търсиш, да протягаш ръце, да потапяш в снега тайната мисъл.
И така, докато върти се в безумства светът, ще се дигнеш, невидимо, диво над устрем и смисъл.

Има нагоре.

Нов е денят.

Аз самият с ръка ти пиша.

В моя покой полети. Ще ти припомня всичко, което обичаш.

Защото всичко, което обичаш лети и без него не можеш да дишаш.

Там където съм аз, си и ти. 
Там където си ти, съм и аз.

Спомен от някогашен, недописан твой стих, намерих под стария бряст.

Днес го доведох при теб, сам да лети.

Има нагоре.

Още много нагоре.

Ще те вдигна до себе си, ще те вдигна.
Днес вземи конете, които изпращам,

а за утре и дума не питай.

Знаете ли, че от скоро можете да подарите част от него като специално ръчно надписано послание?

Творческите идеи, над които работя иии..неща за сваляне безплатно.
Използвайте бутончетата по-долу, за да достигнат красивите мисли и до другите.

Continue Reading

За приятелите, с които винаги си у дома | Неизпратени писма

На онези,

с които винаги се чувстваш у дома.

На Йерун.

На невероятната история на нашата среща.

Един ден ще разкажа историята.

 

Приятелството пише писма

Знаеш ли, има много малко хора, с които мигновенно се чувствам у дома. 

Прекрасно е да си за някого този, да сте си дом един на друг. Не знам дали има думи да опишат какво означава да се чувстваш разбран без да говориш, приет без да си познат, скъп без да си привързан, обгрижван без да изпитваш тежест, подкрепен без да изтощават силата ти и окуражен без да са нужни доказателства.

Аз знам какво е да изгубиш дома си. От къде знам и как не е важно, но знам. Знам какво е да стъпваш на мидени черупки в този свят и да се чудиш твоя дизайн дали е пригоден за това място. Затова тук в този красив живот, когато с някой бъдем дом един за друг, всичко друго заглушава смисъла си.

Това е писмо за приятелството, където се чувствам благословена и възнаградена, там където откривам най-важните неща. И макар всеки да живее по своята линия, своето време и живот, има срещи, които оставят по една марка за писма в паметта ти, самолетни билети между тефтерите ти и ревността на онези, които са те искали близо до себе си, но просто не се получава така. 

Приятелство, за което пръстите ми са писали до последния момент на прекрачване на вратата на самолета, когато последните ти думи са… „вече наистина тръгвам“ и пак не знаеш кога ще се срещнете пак.

 

Приятел

Виж приятелю,

можех да се откажа толкова пъти.

Да повярвам,

че сме немощни, грешни, изгубени,

можех да се сломя от лошата дума на другите,

да се доверя на съмнението,

да остана без да мисля много с онези,

които копнееха да се веселим и усмихваме заедно

без да споделяме искрено заедно, каквото и да е. 

А аз оставах.

И оставах в нашите срещи толкова пъти,

че чак сега започнах да разбирам,

че моите писма все пак имат смисъл.

Оставени сме да се срещнем

с неравните си страни,

с мълчанието,

колебанието си,

с бавния ход на времето,

с монотонното изражение на часовника.

Може би да те утешавам не е било най-доброто решение.

Знам, че не беше, приятелю.

Аз знам коя трябваше да бъда спрямо теб.

За съжаление не успях.

Пиша писма, утешавам, приютявам

и събрах странници от всички посоки.

Не е най-добрият начин, знам.

Но тогава това знаех и следователно това правих.

Не прогоних,

не изоставих,

не затворих вратата си,

не пестих вечерята,

средствата, времето,

мислите и насърченията.

И когато най-малко очаквах,

когато останах с крилете на самолетите,

се появи и за мен приятел

от нищото, с табела в ръка

на нова гара, на която пишеше Светлина.

Ще ме питаш дали пишеше това на табелата или на гарата сега, нали?

Гарата беше тъмна, мрачна и зимна,

а табелата пазя до ден днешен.

Гарата е все така в Белгия,

кротко отрупана от безброй колелета.

Има и гара Светлина в България и това е друга история. 

Някъде близо до „Отдих“ е …

винаги го намирам за много мило, че се намирам между почивката и всичко останало ;)) 

И така…с около 40кг. багаж,

в една запустяла стая с повече прах,

отколкото можеш да измерят очите ти,

намерих нов дом сред нищото.

За пореден път нищото

беше цивилизацията, каквото я знаеш днес –

с университети, рейсове, магазини и други добавки.

С мъгливо време и тежък вятър.

С по-тежък куфар, отколкото мога да нося.

С повече неизвестни и препинателни знаци,

отколкото мога да реша в сложно уравнение.

На всичко това, когато най-малко очаквах взех, че открих приятел.

И моят багаж стана по-лек,

щом видях, че ми сочи

красотата на езерото отсреща.

Моята вяра все нарастваше,

 ден след ден,

когато още не вярвах в себе си –

някой все пак вярваше в мен.

Когато ме беше страх,

някой ми каза: Опитай.

Когато куфарът беше тежък,

някой каза:

Да му измислим име.

Дай да го понося аз малко.

Когато останах сама някой попита:

Имаш ли храна, да ти донеса ли?

Топло ли е там вътре?

И като ми кажеш сега,

че не знаеш дали има Бог

Когато не знаех как да мисля,

някой седна и разговаря с мен до безкрай.

И от тогава, и от преди тогава,

по-мило нещо от приятелството в този свят не знам.

Чел ли си писмата му?

Заслушал ли си се в думите на приятеля си?

Ти от къде си очаквал да ти проговори?

Не ти ли е говорил всеки ден досега?

Що за доказалства искаш?

Озовавал ли си се сам, премръзнал и недраг някъде по света…

В прашасала стая в полу-изоставена сграда,

със стена издаваща писъци и трясъци,

само със себе си, с избора си, с бягството си и приключението си?

С тревогата и вълнението си, буден и заспал.

Най-чудните същества срещам на някоя гара.

И така продължава, и така продължава…

 

Писма в Soliloquy, където сме и аз, и ти

 

 

 

 

 

Continue Reading