Аз сред тях и те край мен

На повърхността изглеждаше обикновен човек. Говореше като обикновен човек, представяше се като такъв, скромничеше, когато се очакваше от него, играеше играта, когато се очакваше ответен ход и беше изобретил този железен и задоволителен начин да присъства, без да участва, докато в него бушуваше, гореше и твореше нови пожари,…една идея.
Идеята расте, порасте, стана по-голяма от него, по-голяма от живота му, по-голяма от учтивия господин, в който се бе превърнал, по-голяма от успехите му и в един момент просто скочи, срина цялата аранжировка на човек, 
която си бе създал и го направи гол, бос, цял от думи и истина, 
готов да щурмува този свят, все едно днес беше стъпил на него и не бе вкусвал и капчица от фалша му. 
Сети се за онова, което казват… за двата важни дни от живота: онзи, в който се родиш и онзи, в който разбереш защо …и се засмя на цялото си съществуване до този момент

       За тях аз наистина изглеждах като един луд човек. Тази моята решителност за живот ги плашеше до мозъка на костите  – не тя сама по себе си, а  терзанието дали един ден няма да се обвинят, че не са я проявили. Терзаеше ги как така и дали имам правото да си я позволявам. Как така ще пристъпвам нормите на всеобщите хватки от фиксирани убеждения. Дали имаха и те нужда от малко решителност? Къде ти решителност сред догматици.  Те по принцип са пасивни към себе си. Онзи един ден, в който си даваш сметката – проявил ли си я смелостта да живееш или не, е единственият Страшен съд, самоизкован от избора за инертен живот. Интуитивно, но смътно те усещаха, че списъците със съжаления и желания се пълнят, а постиженията не помагаха да се изпразват.

    Сред тези хора аз бях наистина луда – и като такава, „приемана“ като толкова различна – т.е. съврем направо казано Неприемана. Проявявах пълно разбиране към тях.  Проявявах разбиране към жестокост. Луд човек, наистина – съгласих се с тях, луда бях. Не съчувствах, защото моето съчувствие никаква работа нямаше да свърши, а и нищо за съчувстване нямаше. Ако съчувствах, то щях да съ-чувствам към чувствата им на гняв, обида, осъдителност, а това си е съжаление и като всяко съжаление – излишно. Други топли чувства за съ-чувстване бяха като цвете поникнало насред пустинята, които празнувах като лятно слънце в зимен ден, устройвах си малки душевни пирове покрай тях и се топях в блаженство. Господи, какъв напредък сме постигнали. Господи, тук дори веселост дойде. Без обръщенията към Господ, така си звучеше в мен. Остана ми единствено да не реагирам, да разбирам ли, разбирам. Погледите издаваха осъждане, противоречие, борба, но неправилна. Един новоизбран враг бях – по-лесно е да се насочиш срещу един човек, от колкото срещу многото свои противоречия, защото, ако разбереш, че самият ти си и противоречието, и борбата, и конфликта.. с кого ще остане да се сражаваш?


Реших, че ако и това премина ще се свърши с тези случки. Вместо да се свършва обаче, разбирам, че е толкова често срещано, че ми остава да подминавам по-лесно, спирам по-рядко, да разбирам все повече. И като се научих така простичко да гледам на нещата – ме спират мен по пътя и от един поглед знам вече, и от обяснения нямам нужда.

Как се радвам като срещна такива очи! Ставаме двама като цветя в пустиня, хванали крака, забягнали по света, докато са ни говорили, че загубено нещо „не може да хване крака“,
а аз със сигурност знаех, че не само крака сме хванали – на плешките си усещах как крилата пробиват и се извиват нагоре.

 

This post is also available in: English (Английски)

Още Вдъхновение

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.